Единственият оцелял

— Невежеството е удоволствие, заради което някои хора са готови да убиват — намеси се брюнетката.

— Преди една година — продължи Джошуа — започнахме да носим широки роби като маскировка. Хората ни възприемат като привърженици на култ. Склонни са да ни възприемат, когато виждат в нас фанатици, ограничени в някакви рамки.

Широките роби!

Слисан, Джо каза:

— Вие носите сини роби и си бръснете главите.

Джошуа отговори:

— Някои от нас — да. Това имах, предвид когато казах, че робите са за маскировка — робите, обръснатите глави, обиците. Останалите работят в тайни квартири, където могат да вършат работата, без да бъдат шпионирани.

— Ела с нас — обърна се младата жена към Роуз. — Знаем, че си направила велико откритие и искаме да ти помогнем да го направиш достояние на целия свят.

Роуз се приближи до нея и я докосна по бузата, както беше докоснала Джо на гробищата.

— Скоро може би ще бъда с вас, но не тази вечер. Нуждая се от повече време, за да обмисля някои неща. И бързам да видя едно малко момиче, което е в центъра на това, което става.

„Нина!“ — помисли си Джо и сърцето му потръпна като сенките на люлеещите се от вятъра дървета.

Роуз се приближи до азиатеца и също го докосна:

— Мога да ти кажа само това — ние стоим на праг, който ти предвиди. Ще минем вратата може би не утре или вдругиден, или следващата седмица, а през идните години.

Тя се приближи до Джошуа.

— Заедно ще видим как светът се променя безвъзвратно, ще донесем светлината на познанието в мрачната самота на човешкото съществуване. Но когато му дойде времето.

Накрая се приближи до Марк:

— Предполагам, че си поръчал две коли, защото беше готов да предоставиш едната на мен и Джо.

— Да. Но ние се надявахме…

Тя взе ръката му.

— Скоро, но не тази вечер. Имам спешна работа, Марк. Всичко, което се надяваме да постигнем, сега виси на косъм, толкова е несигурно, докато не стигна до малкото момиче, което споменах.

— Където и да е то, можем да те заведем при него.

— Не. С Джо трябва сами да направим това, и то бързо.

— Вземете форда.

— Благодаря.

Марк извади сгъната еднодоларова банкнота от джоба си и я подаде на Роуз:

— Серийният номер се състои само от осем цифри. Като махнем четвъртата, останалите седем са телефонен номер в район с код 310.

Роуз пъхна банкнотата в джоба на дънките си.

— Когато си готова да се присъединиш към нас — добави Марк — или ако си в беда, от която не можеш да се измъкнеш, потърси ме на този номер. Ще дойдем при теб където и да си.

Тя го целуна по бузата:

— Трябва да тръгваме.

След това се обърна към Джо:

— Ще караш ли?

— Да.

На Джошуа тя каза:

— Може ли да взема клетъчния ти телефон?

Той й го даде.

Вятърът яростно виеше около тях, докато те се качваха в колата. Ключовете бяха на таблото.

Роуз затвори вратата на колата, възкликна „Господи!“ и се наведе, задъхвайки се.

— Ти си ранена.

— Казах ти, че ме удариха.

— Много ли те боли?

— Трябва да прекосим града — каза Роуз, — но не бива да минаваме край ресторанта.

— Може да са ти счупили някое ребро…

Тя не му обърна внимание, изправи се и продължи:

— Мръсниците няма да рискуват да блокират пътя и да проверяват колите без съдействието на местните власти, а и нямат време да го направят. Но бъди сигурен, че ще наблюдават минаващите коли.

— Ако имаш счупено ребро, може да пробие белия дроб.

— Джо, нямаме време. Трябва да тръгваме, ако искаме да запазим нашето момиче живо.

Той се втренчи в нея.

— Нина?

— Нина — промълви тя, но след това погледът й се изпълни със страх и тя извърна очи.

— Можем да тръгнем на север по магистралата — каза той, — след това към вътрешността на страната по шосето Кенън-Дюм. Това е обиколен маршрут към Аугора Хилс.

— Тръгвай.

С осветени от луната лица, развети от вятъра коси, четиримата, които щяха да тръгнат с мерцедеса, стояха неподвижно на фона на люлеещите се дървета.

Тази жива картина му въздейства едновременно ободряващо и ужасяващо и той не можа да определи причината за всяко от възприятията по друг начин освен да приеме, че нощта е заредена с непонятна свръхестествена сила. Всичко, върху което се спираше погледът му, придобиваше изключително значение, сякаш чувствителността му се беше увеличила стократно и дори луната изглеждаше различна.

Включи на скорост и колата започна да се отдалечава от фонтана. Младата жена пристъпи напред и сложи ръка на стъклото до лицето на Роуз Тъкър. От другата страна на стъклото Роуз сложи дланта си срещу нейната. Младата жена плачеше, на прекрасното й лице проблесваха ярки като луната сълзи и тя вървеше редом с колата, като забърза своя ход, щом автомобилът увеличи скоростта си, и държеше дланта си до ръката на Роуз през целия път до портата.

Джо се почувства почти така, сякаш преди няколко часа е застанал пред огледало на безумието и затворил очи, беше преминал през собственото си отражение в лудостта. Въпреки това не искаше да се върне към стария сив свят. Тази лудост му се струваше все по-приятна, защото му даваше единственото нещо, което искаше най-много и което можеше да намери само от тази страна на огледалото — надеждата.

Роуз Тъкър промълви: