Читаем Единственият оцелял полностью

Колата вече се движеше по улиците на предградията. Пред тях беше входът към магистралата, която щеше да ги изведе на изток.

Докато караше по наклона към Глендейл и Пасадена, Джо каза:

— Не вярвам в нищо.

— Знам.

— Никой Бог, който обича хората, няма да допусне такова страдание.

— Полак би казал, че мислиш погрешно, защото си ограничен от тесногръдите човешки перспективи.

— Може би Полак е просто един глупак.

Този път тя така се закашля, че й бе необходимо много повече време от преди, за да дойде на себе си.

— Имаш нужда от лекар — настоя той.

— Едно забавяне… и Нина е мъртва — твърдо каза тя.

— Не ме карай да избирам между…

— Няма избор. Това е моето мнение. Ако изборът е между мен и нея… на първо място е тя. Защото тя е бъдещето. Тя е надеждата.

Луната, която беше оранжева при първото си появяване, сега беше загубила блясъка си и приличаше на ухилен шут.

Нощният трафик по магистралата беше натоварен.

Джо караше колкото можеше по-бързо и дръзко, като минаваше от едно платно в друго, но имаше едно наум, че не може да прекалява и да рискува да бъде спрян от пътен патрул. Колата не беше регистрирана нито на негово име, нито на името на Роуз. Дори ако можеха да докажат, че са я взели назаем, щяха да загубят ценно време, докато се разправят.

— Какъв е този „Проект 99“? — попита той. — Какво, по дяволите, правят в тази подземна лаборатория във Върджиния?

— Чувал си за проекта „Човешки геном“?

— Да. Прочетох за него в „Нюзуик“. Както разбирам, те изследват какво контролира всеки човешки ген.

— Най-голямото научно начинание на нашия век — каза Роуз. — Картографиране на всички сто хиляди човешки гени и подробно изброяване на азбуката на всеки. И те прогресират невероятно бързо.

— Да открият как да лекуват мускулна дистрофия, множествена склероза…

— Рак, всичко. Въпрос само на време е, докато стигнат до резултат.

— Ти си част от това?

— Не. Не пряко. По „Проект 99“… ние имаме по-специални задачи. Търсим тези гени, които, изглежда, са свързани с необикновените таланти.

— Какво, като Моцарт или Рембранд, или Майкъл Джордан?

— Не. Не творчески или спортни таланти. Паранормални таланти. Телепатия. Телекинеза. Пирокинеза.

Незабавната му реакция беше като на криминален репортер, а не на човек, който скоро е видял фантастичното в действие.

— Няма такива таланти. Това е научна фантастика.

— Има хора, които показват изключителни резултати на различни тестове за откриване на психически способности. Гадаене на карти. Хвърляне на ези-тура. Предаване на образи по телепатичен път.

— С това се занимават в университета в Дюк.

— С това и с още неща. Когато намираме хора, които се представят особено добре на тези тестове, взимаме кръвни проби от тях. Изследваме тяхната генетична структура. Или деца, попаднали на полтъргайст.

— Полтъргайсти?

— След елиминиране на доказаните измами, в останалите случаи се оказва, че полтъргайстите в действителност не са духове. Винаги има едно или повече деца в къщите, където това се случва. Мислим, че предметите, които летят из стаята, и ектоплазмените привидения се причиняват от тези деца, от тяхното несъзнателно упражняване на способности, които те дори не знаят, че притежават.

Взимаме кръвни проби от тези деца. Създали сме банка с необикновени генетични профили, търсим общите модели между хората, които са имали всякакви паранормални преживявания.

— И открили ли сте нещо?

Тя замълча, може би, защото чакаше да премине усилването на болката, макар че лицето й изразяваше повече душевни, отколкото физически страдания. Накрая каза:

— Доста неща, да.

Ако имаше достатъчно светлина, за да види отражението си в огледалото, Джо знаеше, че ще види как пребледнява и лицето му става бяло като луната, защото изведнъж разбра за какво става въпрос в „Проект 99“.

— Ти просто не си изследвала това.

— Не.

— Ти си използвала изследванията.

— Да.

— Колко хора работят по този проект?

— Над двеста души.

— Създават чудовища — ужасено промълви той.

— Хора — каза тя. — Създават хора в лаборатория.

— Те може да приличат на хора, но някои от тях са чудовища.

Тя мълча, докато изминаха може би километър и половина. След това каза:

— Да. — И след като помълча още малко, добави: — Макар че истинските чудовища са тези от нас, които ги създават.

Институт „Куотърмас“, който е ограден с висока ограда и се охранява от въоръжени патрули, е разположен на площ от хиляда и осемстотин акра във Върджиния: тучни ливади, където пасяха елени, смълчани брезови и букови гори, където дребният дивеч не е обезпокояван от ловците, езерца с патици.

Макар че охраната изглежда минимална, нито едно животно, по-голямо от заек, не се движи през поляните, без да е наблюдавано от детектори, засичащи всяко движение, датчици, реагиращи на топлина, микрофони и камери, които непрекъснато подаваха данни на мощен компютър, който непрекъснато ги анализира. Случайните посетители веднага биват задържани, както и ловците или тийнейджърите авантюристи, които дръзват да се покатерят на оградата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза