Едно

— Можете да бъдете сигурни, че е за парите! Градове откупуваха правото да имат бойни отбори за въздушните игри, после сред победителите се излъчваха национални отбори. А после — и тук именно нещата същински се промениха — дойдоха международните състезания, нещо като въздушна олимпиада за професионали. Два милиарда телевизора са настроени цели седем дни, докато всяка страна, която може да пусне самолети във въздуха, се сражава като луда. Можете ли да си представите приходите от реклами с публика в такъв мащаб? Някои страни изплатиха националния си дълг с приходите от това първо състезание.

Ние слушахме омагьосани.

— Не можете да повярвате колко бързо стана това. Всеки град с летище и няколко самолета спонсорираше аматьорските си отбори. Градове… само за няколко години неизвестни хлапаци станаха герои в спорта. Ако се смяташ бърз, умен и храбър и ако не се стесняваш да бъдеш международна телевизионна звезда, можеш да натрупаш такива пари, за каквито президентите могат само да мечтаят.

Междувременно Военно-въздушните сили престанаха да бъдат асовете. Щом завършеха школата, пилотите напускаха и минаваха към Игрите. Никой, естествено, не искаше да се записва във военно-въздушнитесили. Кой ще иска да бъде зле платен офицер и да живее според военния устав в някоя забравена от Бога военно-въздушна база, да си хаби времето в тренажори, които са повече изпитание и стрес, отколкото истински полет, да пилотира самолети много по-големи и смъртоносни, за да доставят удоволствие, и при които единственото сигурно е, че теб ще убият, ако има война! Едва ли мнозина биха пожелали!

Разбира се, помислих си аз. Ако имаше цивилни отбори по летене, когато аз бях хлапак, шанс да си извоюваш място и слава чрез оглушителната скорост някъде другаде освен при военните, младият Ричард щеше да се запише във военно-въздушниге сили толкова, колкото би отишъл доброволно в затвор.

— Но при всичките тези пари защо летите с витлови самолети? — попитах аз. — Твоят е някъде около шестстотин конски сили, нали? Защо не с реактивни?

— Деветстотин конски сили — каза пилотът. — Реактивните са много скучни. Те достигат скорост два пъти по-голяма от скоростта на звука. Едно кратко сражение продължаваше половин секунда, а дългото — около тридесет секунди и повечето време самолетите бяха извън полезрението. Като им се наситиха, докато още бяха нещо ново, зрителите загубиха интерес към реактивните самолети. Пък и не е лесно да накараш някой университетски техничар да лети в свръхзвуков компютър с крила.

— Виждам какво е привлякло летците — каза Лесли. — А армията и военно-морските сили?

— И те не останаха много назад. Армиите имат толкова много танкове в Европа, помислиха те, защо да не сложат камери на тях и да осребрят всичкото това желязо? Естествено и флотът не искаше да остане настрани. И се включиха на едро — още първата година имаше двуседмични морски игри с лазерни оръжия за американската купа.

— Нарекоха ги Игри „Трета световна война“, обаче военните бяха мудни и скучни. По телевизията не можеш да спечелиш с търтеи, които не могат да мислят сами, и с тромави машини. Тук печелиш с попадения, които носят точки.

— След това се включи индустрията с цивилни отбори за море и суша, много по-леки, по-бързи и по-умни. Военните изпаднаха в много затруднено положение от Игрите. Не можеха да поддържат войници, танкисти или морски капитани, когато парите и славата отиват при цивилните бойни отбори.

На телефона й светнаха бутони. Тя не им обърна внимание, завладяна от удоволствието да разказва за Игрите на тия двамата от планета, където съществува войната.

— Никой вече не смяташе сраженията за истински, защото в Игрите има толкова много предварителна подготовка и тренировки. Безсмислено ставаше да кроиш планове за война, която би могла да стане реална в някакво евентуално бъдеще, при положение, че можеш да получиш удовлетворение моментално, като влезеш в бой веднага и на всичко отгоре ти плащат за това!

— И военните изпаднаха от бизнеса, така ли? — попитах аз на шега.

— В известен смисъл бяха принудени. Правителствата продължиха по инерция да отделят средства за военните още няколко години, обаче протестите против данъците и някои други вълнения сложиха край на това.

— И военните загинаха, така ли? — попитах аз. — Слава богу.

— О, не — засмя се Линда. — Хората ги спасиха.

— Хората какво?! — удиви се Лесли.

— О, не ме разбирайте погрешно — каза Линда. — Ние обичаме военните! Аз отмятам тяхното квадратче в моята данъчна декларация и им давам всяка година цяло състояние. Защото се промениха! Най-напред съумяха да се осъзнаят, отърваха се от корупцията и бюрокрацията си и престанаха да пилеят тонове пари за боклуци. Видяха, че единственият им шанс за доходи е да правят нещо, което Игрите не могат, при това да го правят добре. Опасна, вълнуваща работа, работа, която изисква ресурсите на цялата нация: колонии в космоса! Десет години по-късно вече работеше станцията на Марс, а сега сме на път за Алфа Кентавър.