Едно

— А и Линди не ви е казала какво облекчение е да не мразиш никого! Днес например виждам, че жена ми е улучена и свалена от китайски пилот. И какво — да полудея ли, да намразя човека, който я е победил, да намразя китайците, да намразя живота? Единственото, което бих възненавидял, това е да се окажа следващия път на мястото на горкия човек, когато моята Линди го вземе на прицел. Тя е американският ас номер две! — Той я погледна, а тя сви вежди. — Не ви го е казала, предполагам?

— Ще бъда номер последен, ако не се оглеждам — каза тя. — Никога не съм се чувствала толкова тъпо, Крие, никога не съм се чувствала толкова… тъкмо светва надписът, че съм улучена и фюит! двигателят излиза от строя! А в този момент профучава Цзяо и се тресе от смях…

Светлинните, които бяха светнали еднократно на телефона, сега станаха по-настойчиви. Накрая телефонът се раззвъня като луд: порой от спешни обаждания — продуценти, директори, представители на отбора, на града, заявки за интервюта от пресата и телевизията, спешни покани. Ако тези двамата живееха в нашето време, щяхме да ги помислим за рок-звезди на турне.

За толкова много неща имахме да ги питаме, помислих аз, но те не само трябваше да подготвят стратегията за утрешното отборно състезание, а и да си поговорят, да поспят.

Станахме, докато двамата бяха на телефона и мълчаливо им махнахме за довиждане. Линда закри слушалката с ръка.

— Не си тръгвайте! Само за малко ще… Крие също закри слушалката си.

— Почакайте! Ще вечеряме заедно! Моля ви, останете!

— Благодаря ви, но не — каза Лесли. — Вече ни отделихте премного време.

— Щастливо кацане и на двамата — казах аз. — И отсега нататък, мис Олбрайт, нека поглеждаме зад себе си, а?

Линда Олбрайт покри пламналото си лице в престорен срам и техният свят изчезна.

Отново във въздуха, ние оживено бъбрехме, развълнувани от срещата с Линда, Крие и тяхното време, едва велика алтернатива на постоянната война и подготовка за война, която заключваше нашия собствен свят във високотехничното му Средновековие.

— Надежда! — възкликнах аз.

— Какъв контраст! — каза Лесли. — И той те кара да видиш просто колко много пропиляваме ние в страх, подозрения и войни!

— Колко ли други тъй съзидателни светове като техния има там, долу? — казах аз. — Дали повечето са като техния или пък има твърде много като нашия?

— Може би всички тук са съзидателни! Хайде да кацнем!

Слънцето над нас сякаш беше кълбо от мек бакърен огън на фона на виолетово небе. Изглеждаше два пъти по-голямо от слънцето, което познавахме, но не толкова ярко, някак по-близо, но не по-топло, то къпеше пейзажа в спокойно злато. Във въздуха се долавяше съвсем лек аромат на ванилия.

Стояхме на склона на един хълм, където гората стигаше до една поляна, покрай нас проблясваше спирална галактика от дребни сребристи цветя. Надолу от едната страна се виждаше океан, почти толкова тъмен, колкото небето, а към него искреше диамантена река. От другата страна, до където можехме да видим, се простираше обширно плато, на хоризонта — първични хълмове и долини. Безлюдно и спокойно — като завръщане в Рая.

От пръв поглед можех да се закълна, че сме попаднали на земя, недокосвана от цивилизация. Дали пък хората не са се превърнали в цветя?

— Това е… прилича на филма „Преселение на звездите“ — каза Лесли.

Чуждо небе, красива чужда земя.

— Ни жива душа — казах аз. — Какво правим на тази дива планета?

— Не може да е дива. Тук някъде трябва да са алтернативните ни аз.

Но вторият поглед каза: „Огледай се пак“. Под далечния пейзаж се провиждаше сякаш шахматна дъска — едва доловими тъмни линии на градски квартали, широки прави и ъгли, сякаш някога е имало магистрали, отдавна превърнати в прах.

Интуицията ми рядко греши.

— Знам какво се е случило. Ние успяхме да намерим Лос Анжелос, но сме закъснели с хиляда години! Виждаш ли? Там се е намирала Санта Моника, а нататък Бевърли Хилз. Цивилизацията си е отишла!

— Може би — каза тя. — Но Лос Анжелос никога не е имал такова небе, нали? Или пък две луни? — Тя посочи нагоре.

Далеч над планината наистина имаше една червена и една жълта луна, бяха по-малки от земната луна, а едната се издигаше по-рано от другата.

— Хм, не е Лос Анжелос — казах аз, убеден. — Май наистина е „Преселение на звездите“.

В гората отсреща се долови някакво движение.

— Виж!

Сред дърветата се появи леопард и се насочи към нас, кожата му бе с цвят на бакърен залез с петънца като снежинки. Реших, че е леопард заради петната, иначе звярът бе огромен като тигър. Движеше се с особена, несигурна походка и с мъка се изкачваше по възвишението. Когато приближи, чухме, че диша много тежко.

Няма опасност да ни види или нападне, казах си аз. Не изглеждаше гладен, макар че с тигрите човек никога не знае.

— Ричи, той е ранен!

Движеше се особено не защото беше непознато животно, а защото някаква ужасна сила просто го бе премазала. Златните му очи горяха от болка, той залиташе със сетни сили, сякаш животът му зависеше от това да се добере през полянката до гората зад нас.