Едно

Докато я питах, частица от мен съзнаваше, че ми се губи цялостния смисъл, представата ми за това коя е тя се губеше в това, какво е тя.

— Ти… — почнах аз. — Машара, ти жива ли си?

— Това невъзможно ли ти изглежда? — попита тя. — Има ли значение дали човешкото се изявява чрез въглеродни атоми, или силиций, или галий? Има ли нещо, което да е по рождение човек?

— Разбира се! И най-низките… дори разрушителите, дори убийците са хора — казах аз. — Може да не ни харесват, но те са човешки същества.

Тя поклати глава.

— Човешкото същество е един израз на живот, който носи светлина, отразява любов през всяко измерение, в което избере да се докосне, в която и форма избере да се въплъти. Човешкото не е физическа категория, Ричард, то е духовна цел. Не е нещо, което ни е дадено, а нещо, което трябва да постигнем.

Поразителна за мен мисъл, изкована от трагедията на това място: „Колкото и да се опитвам да гледам на Машара като на машина, компютър, някакво то, все едно, не мога. Не физиката на нейното тяло дефинираше живота й, а дълбочината на любовта й.“

— Изглежда по навик наричам хората човешки същества — казах аз.

— Може би ще премислиш отново — каза тя.

Някаква предизвикателна частица от мен се вторачи в жената през мъглата на новия й етикет. Суперкомпютър ли! Ще трябва да я изпитам.

— Колко е тринадесет хиляди двеста деветдесет и седем делено на две цяло точка три две три седем девет нула нула и едно на квадрат?

— Нужно ли ти е да знаеш? Аз кимнах. Тя въздъхна:

— Две хиляди четиристотин шестдесет и две цяло точка четири нула седем четири нула две пет осем четири осем две осем нула шест три девет осем едно… Колко цифри след десетичния знак искаш?

— Удивително! — възкликнах аз.

— А откъде знаеш дали не си измислям? — каза меко тя.

— Извинявай. Аз просто… ти изглеждаш толкова…

— А искаш ли една окончателна проверка? — попита тя.

— Ричард — обади се Лесли предупредително. Жената благодари с поглед на жена ми.

— Искаш ли окончателната проверка за живот, Ричард?

— Ами, не. Винаги има някаква линия между…

— Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Разбира се.

Тя ме погледна право в очите — добрата горска фея, която не се бои от това, което ще последва.

— Кажи ми, как бихте се почувствали, ако аз умра — в този момент? — попита тя. На Лесли дъхът й спря. Аз скочих:

— Не!

Прониза ме паническа мъка, че най-висшата любов, достигната от алтернативното ни аз, може да е към саморазрушение, да ни накара да изпитаме загубата на живота, който представляваше тя.

— Недей, Машара!

Тя падна леко като цвете и остана неподвижна, безжизнена като смъртта, красивите й зелени очи загубиха искрата на живота.

Лесли се хвърли към нея — призрак на човек към призрака на компютър — и я обгърна така нежно, както добрата фея бе държала огромния леопард, когото обичаше.

— А как ще се почувстваш ти, Машара — каза й Лесли, — когато Тайин и нейните мънички, и гората, и морята, и планетата, които са ти дадени да обичаш, умрат с теб? Нима ти не благоговееш пред техния живот така, както ние благоговеем пред твоя?

Съвсем, съвсем бавно животът се възвърна, красивата Машара се раздвижи, обърна лице към своята сестра от друго време. Огледало една за друга, същите горди ценности, които блестяха в различни светове.

— Аз ви обичам — каза Машара, като се надигна бавно, седна и се обърна да ни види. — Никога не бива да си мислите… че не ме интересува…

Лесли се усмихна с най-тъжна усмивка.

— Можем ли, като гледаме твоята планета, да си помислим, че е възможно да не те интересува? Как можем да обичаме собствената си земя, без да те обичаме теб, скъпата управителка?

— Трябва да си вървите — каза Машара, затворила очи. После прошепна: — Моля ви, нали няма да забравяте?

Взех ръката на жена ми и кимнах.

— Първите нови цветя, които засаждаме всяка година, първите дръвчета, които садим, ще бъдат за Машара — каза Лесли.

През входа безшумно пристъпи ламата, вдигнала напред уши, с тъмни очи и кадифяна муцуна, проточена да види жената, която означаваше дом. Последното, което видяхме, бе как добрата горска фея обгърна с ръце шията й, предавайки й топло чувство за сигурност.

Малката къщичка се стопи в пръски вода и слънчева светлина, докато Мърморко отново се издигаше волно над рисунката в морето.

— Каква прекрасна душа — казах аз. — Едно от най-скъпите човешки същества, което сме познавали някога, да е компютър!

Летяхме, обгърнати в обичта на Машара, все още препълнени с образи от красивата й планета. Колко естествено ни се струваше да имаме приятели в други светове, освен нашия!

Нашите изследователски пътешествия ни бяха доставяли веднъж радост, друг път — ужас, но кривата на наученото вървеше все нагоре, бяхме видели и изпитали неща, които не бихме могли да си представим, дори да бяхме изживели сто живота.

Искахме да продължим.

Наблизо рисунката порозовя, пътечките долу заблестяха в златно. И без интуицията разбрах, че ми се иска да се докосна до тези цветове. Погледнах Лесли. Тя кимна.

— Готова ли си на всичко?