Едно

— Рисувайте! — каза Пай. — Хванете този изгрев на платната си! Поемете светлината му на лицето си, през очите си, предайте го в изкуство! Сега побързайте, побързайте! Изживейте изгрева чрез четката си!

Аз не съм художник, но в съзнанието ми се пропи това великолепие и то се превърна в уверени мазки по платното. Представих си статива на Лесли, видях собствената й зора — тъй чудно изящна там, фини лъчи, съединяващи се с избухващи звезди в маслени бои.

— Готово ли е? — каза Пай. — Оставяте ли вече четките?

Ние кимнахме.

— Какво създадохте?

В този миг аз бих нарисувал нашата учителка — така тъмно-блестяща изглеждаше.

— Два съвсем различни изгрева — каза Лесли.

— Не два изгрева — каза Пай. — Художникът не създава изгрева, той създава…

— О, да, разбира се! — каза Лесли. — Художникът създава картината! Пай кимна.

— Слънчевият изгрев е действителност, а картината е това, което ние създаваме от нея, така ли? — попитах аз.

— Точно така! — каза Пай. — Ако всеки от нас трябваше да създава своя собствена действителност, представяте ли си какъв хаос щеше да настъпи? Действителността щеше да се свежда до това, което всеки от нас може да измисли!

Кимнах и си го представих. Как да създам един изгрев, ако никога не съм виждал изгрев? А какво да направя с черно нощно небе, за да положа начало на деня? Трябваше ли да мисля за небето? За нощта и за деня?

Пай продължи.

— Действителността няма нищо общо с това, което ни изглежда, с нашия тесен начин на виждане. Действителността е израз на любов, чиста, съвършена любов, недокосвана от пространството и времето.

— Чувствали ли сте се някога до такава степен едно цяло със света, с вселената, с всяко нещо, което е, че да сте преизпълнени с любов? — Тя премести поглед от Лесли към мен. — Точно това е действителността. Това е истината. От нас зависи какво ще направим от нея, тъй както картината на изгрева зависи от художника. Във вашия свят човечеството се е отклонило от тази любов. То живее сред омраза, борба за надмощие и рискува живота на самата земя заради собствените си тесни интереси. Продължи ли така, никой повече няма да вижда изгрева. Изгревът ще си съществува винаги, естествено, но хората на земята няма да знаят за него и накрая дори приказките за неговата красота ще се изличат от паметта им.

„О, Машара, помислих си аз. Трябва ли твоето минало да стане нашето бъдеще?“

— Как можем да донесем любов на нашия свят? — попита Лесли. — Той е пълен с толкова много заплахи, толкова много… Атили!

Пай помълча един миг, търсейки какво да ни разкаже, после нарисува малък квадрат на пясъка. — Да приемем, че живеем на ужасно място: в Града Заплаха — каза тя, като докосна квадрата. — Колкото по-дълго живеем там, толкова по-малко ни харесва. Там има насилие, разрушение, не ни харесват хората, не ни харесва избора, който са направили, ние не принадлежим там. Град Заплаха не е нашият дом!

Тя начерта извън квадрата вълниста линия със завои и зиг-загове. В края на линията нарисува кръг.

— И така, един ден ние си събираме багажа и заминаваме да търсим град Мир. — Тя проследи трудния път, който бе начертала, проследи извивките и завоите му с пръст. — Избираме леви завои и десни завои, широки пътища и преки пътеки, следваме картата на най-високите си надежди и ето ни накрая — стигаме в това спокойно местенце.

Кръгът в пясъка беше Град Мир и пръстът на Пай спря там. Докато говореше, тя засади тънки вечнозелени клонки за дървета в пясъка.

— Ние намираме своя дом в Мир и като поопознаем хората, откриваме, че те споделят същите ценности, които са ни довели и нас тук. Всеки си е намерил своя собствен път, следвал е собствената си карта до това място, където хората са предпочели да изберат любов, радост и доброта — и един към друг, и към града, и към земята. Ние не трябва да убеждаваме никого от град Заплаха да дойде с нас в Мир, ние не бива да убеждаваме никого, освен себе си. Мир вече съществува и всеки, който пожелае, може да отиде там, когато ре ш 11.

Тя ни погледна, почти стеснявайки се от своя разказ.

— Хората от Мир са научили, че омразата е любов без истина. Защо да говорим лъжи, които ни разделят едни от други, и да се унищожаваме, когато истината е, че сме едно цяло? Хората от град Заплаха са свободни да изберат разрушението, а ние сме свободни да изберем мира.

— С времето други хора от град Заплаха може също да се уморят от насилието, може да последват собствените си карти до Мир, да направят същия избор, който сме направили ние — да обърнат гръб на разрушението. Ако всички те направят този избор, град Заплаха ще се превърне в призрачен град.

Тя начерта на пясъка осморка, плавно извиващ път между Мир и град Заплаха.