Едно

— И един ден хората в Мир си спомнят, изпитват любопитство и може да посетят руините на град Заплаха, за да видят, че след като са изчезнали разрушителите, отново е станала видима истинската действителност: бистри потоци вместо течащи отрови, нови гори на мястото на изсечените и на мините, птици, запели в чистите небеса. — Пай засади още вейки в новия град. — И хората от Мир свалят табелата, увиснала накриво пред града, знака, на който пише „Град Заплаха“ и слагат нова табела: „Добре дошли в Любовта“. И някои от тях се връщат да разчистят руините, благородно да възстановят главните улици и си обещават, че градът вече ще живее така, че да отговаря на името си. Въпрос на избор, скъпи мои, виждате ли? Всичко е въпрос на избор!

В този момент, на това странно място думите й звучаха убедително.

— Какво можете да сторите вие? — попита тя. — В повечето светове нещата обикновено не се променят по внезапно чудо. Промяната идва като изпредеш една трептяща, крехка нишка между страните: например първите аматьорски Въздушни игри в света на Линда Олбрайт, първите съветски танцьори, певци или филми, които се представят пред американска публика — във вашия свят. Бавно, бавно продължавайте да правите избор в името на живота.

— А защо не наведнъж? — попитах аз. — Никой не е казал, че са невъзможни бързите промени…

— Естествено, че са възможни бързите промени, Ричард — каза тя. — Промени стават всяка секунда, все едно дали ги забелязвате или не. Вашият свят, с първата му нишка на надежда за едно мирно бъдеще, е точно толкова истина, колкото и вашият алтернативен свят, който загина през 1962 година в първия ден на последната си война. Всеки от нас избира съдбата на нашия свят. Но съзнанията трябва да се променят преди събитията.

— Тогава значи е вярно това, което казах на лейтенанта! — възкликнах аз. — В едно мое алтернативно бъдеще, през 1962 година, руснаците не отстъпиха. И аз започнах атомната война.

— Разбира се. В рисунката хиляди пътеки свършваха през нея година, хиляди алтернативни Ричарди там бяха избрали смъртта. Но ти не го направи.

— А, почакай — казах аз. — В алтернативните светове, които не оцеляват, не бяха ли бомбардирани и невинни хора, просто минувачи, не бяха ли те замразени, или изпарени, или оглозгани от мравки, или всякакви такива неща?

— Положително. Но, Ричард, разрухата на тяхната планета е нещо, което те са избрали! Някои са направили избор с безучастието си: тях просто не ги е интересувало; други, защото са вярвали, че нападението е най-добрата защита; трети — защото са се смятали безсилни да я възпрат. Един от начините да избереш бъдеще е като вярваш, че то е неизбежно.

Тя поспря, закри кръга с мъничките му дръвчета.

— А изберем ли мира, ние живеем в мир.

— Има ли начин да разговаряме с хората, които живеят там, да разговаряме с алтернативните себе си, когато се нуждаем да разберем какво са научили те? — попита Лесли.

Пай й се усмихна.

— Точно това правите сега.

— Но как да го правим — обадих се аз, — без да се налага да летим с хидроплан и да търсим този шанс едно на един билион за друго измерение, за да се срещнем с теб?

— Искаш някакъв начин да разговаряш с всяко алтернативно свое аз, което можеш да си представиш?

— Да, моля — отговорих аз.

— Никак не е загадъчно — каза тя, — но върши работа. Представи си това свое аз, с което искаш да разговаряш, Ричард, представи си как го питаш за нещата, които искаш да узнаеш. Представи си как чуваш отговора. Опитай.

Внезапно се почувствах притеснен.

— Аз ли? В момента?

— Защо не?

— Да си затворя ли очите?

— Както искаш.

— Без никакъв ритуал ли?

— Ако ще се чувстваш по-удобно с ритуал — каза тя, — тогава поеми си дълбоко дъх, представи си една врата, която се отваря към стая, изпълнена с многоцветна светлина, визуализирай един човек как се движи в светлината или пък в мъгла. Или пък остави светлината и мъглата и си представи, че чуваш глас; понякога ни е по-лесно да чуем гласове, отколкото да визуализираме образ. Или пък остави светлината и звука, просто почувствай как познанието на този човек се влива в твоето собствено познание. Или пък остави интуицията и си представи, че първият срещнат човек на пътя ще ти даде отговор, ако го попиташ, и просто го попитай. Или пък си кажи някаква дума, която за теб е вълшебна. Изобщо, каквото пожелаеш, просто си го представи.

Избрах въображението и една дума. Затворих очи и си представих, че когато я произнеса, ще намеря пред себе си едно мое алтернативно аз, което ще ми каже това, което имам нужда да узная.

Релаксирах и видях меки цветове, реещи се пастели. „Когато произнеса думата, ще видя този човек, помислих си аз. Няма закъде да бързам.“

Багрите се носеха като облаци зад очите ми.

— Едно — казах аз.

Внезапно сякаш се отвори затвор на фотоапарат и аз можах да видя: човекът стоеше до крилото на стар биплан, спрял на едно стърнище, зад него — синьо небе и ослепително слънце. Не можех да видя лицето му, но цялата сцена беше спокойна като лято в Айова, и аз чух гласа му така, сякаш стоеше с нас на брега.