Едно

Защо ли той беше толкова циничен? Ако аз прочетях книга от някое алтернативно аз, нямаше ли да видя себе си на страниците? И ако той е един аспект на това, което съм аз сега, помислих си аз, защо нямаме еднакви ценности? Какво, за Бога, търси той в бара, да пие бира и да яде прегорелия труп на някоя нещастна умряла крава?

В този ден той беше една нещастна душа, а по всичко изглежда, че се намираше в това състояние от доста време. Лицето му беше същото, което виждах в огледалото всеки ден, само дето чертите му бяха толкова изострени и дълбоки, сякаш се бе опитвал да задраска лицето си с нож. Той ме караше да се чувствам някак притеснено и напрегнато, изпитвах желание да се махна от него, да изляза от там.

Лесли забеляза, че се измъчвам и взе ръката ми в знак да проявя търпение.

— Е, и какво, ако и двамата са измислени, Дейви? — попита жената. — Това е просто книга. Какво толкова те дразни?

Той довърши хамбургера си и си взе картофки от нейната чиния.

— Искам само да кажа, че ти просто ме побърка като настояваше толкова да я прочета и аз я прочетох. Прочетох я и в нея няма нищо чак толкова особено. Аз самият бих могъл да направя всичко, което прави това момче. Не виждам защо мислиш, че е толкова… каквото и да е.

— Не мисля, че е какво да е. Смятам, че е това, което ти току-що каза — в тази книга можехме да бъдем ние.

Той я погледа смаяно, а тя вдигна ръка с жеста остави ме да говоря.

— Ако ти беше продължил да летиш, кой знае? А ти освен това пишеш, не забравяй, работиш в „Куриер“ и нощем пишеш разкази. Също като него.

— Фуу! Разкази нощем! И какво излезе от тях? — каза той. — Отхвърлят ги. Цяла кутия малки стандартни бланки с откази, които дори не са на цял лист. Кому е нужно всичко това?

— Може би си се отказал много скоро — каза тя, а гласът й беше почти ласкав.

— Може и така да е. И да ти кажа, аз най-спокойно можех да напиша онази история за чайката, която е написал той! Като малък обичах да ходя на вълнолома и да гледам как летят птиците. И толкова ми се искаше да имам криле…

„Знам, помислих си аз. Ти се промъкваше между онези огромни скали, скриваше се от погледа и чайките прелитаха толкова близо до теб, че просто чуваше вятъра в крилете им! Ками от пера, които профучаваха край теб. После завой и те светкавично се спускаха по течението на вятъра, носеха се като прилепи, свободни в небето, а ти си седеше там, пуснал котва в твърдата скала.“

Внезапно ме обзе съчувствие към мъжа, усетих, че очите ме засмъдяха, като гледах това изнурено лице.

— Можех аз да съм написал тази книга, всяка дума от нея. — Той пак се разкашля. — И днес щях да бъда богат.

— Да — каза тя и в мълчание си довърши хамбургера. Той поръча още една бира, запали си цигара и за миг изчезна в синия дим.

— Защо изостави полетите, Дейв — попита тя, — щом толкова искаше да летиш?

— Никога ли не съм ти казвал? Много просто. Трябваше или да плащаш цяло състояние, за да се научиш, понеже струваше по двадесет долара на час, когато с тях можеше да преживееш цяла седмица, или да работиш като роб, да лъскаш самолети по цял ден, да помпаш гориво от сутрин до вечер, за да изкараш за един полет. А аз никога не съм бил роб на никого!

Тя мълчеше.

— Ти би ли го правила? — попита той. — Би ли се връщала всяка вечер от живота си воняща на бензин и смазочни масла, заради един час полет на седмица? При тези цени трябваше да карам така цяла година, за да получа свидетелство. — Той въздъхна дълбоко. — Наричат те „момче за всичко“. „Момче, избърши това масло“, „Момче, изчисти хангара“, „Момче, изхвърли боклука“. Не на мен!

Той се загледа в цигарата си така, сякаш тя самата беше димящата му памет.

— И в армията не беше по-добре — обади се той от облака, — но армията поне ти плаща и то в брой.

— Той се загледа в салона невиждащо, явно мислите му бяха в друго време. — Ходехме на маневри и понякога към нас се насочваха изтребители като втренчени копия, представи си, спускаха се над нас и после отново право нагоре, докато изчезнат от погледа и в такива моменти ми се приискваше да се бях записал във Военно-въздушните сили. Тогава щях да бъда пилот на изтребител.

„Не, помислих си аз. Армията беше твоят умен ход, Дейв. Армията, в която поне убиваш само по един човек на един път.“

Той отново въздъхна и се разкашля.

— Не знам, може би си права за книгата. Можех да бъда аз. Положително можеше да бъдеш и ти. Ти беше достатъчно хубава, за да бъдеш киноактриса.

— Той сви рамене. — Те двамата минават заедно и през лоши времена. Естествено, това е само негова грешка. — Той замълча, отпи дълга глътка от бирата. Изглеждаше тъжен. — Не им завиждам за това, но все пак изпитвам нещо като завист за начина, по който се обръщат нещата.