Едно

— Мен не ме съжалявай — каза тя. — Аз се радвам, че не сме те! В техния живот има някои хубави неща, но той вечно е на ръба, а това ми е прекалено чуждо. Нямаше сън да ме лови, ако аз бях тя. Ние с теб имаме хубав живот — добра работа, никога не сме оставали без работа или фалирали, а няма и да ни се случи. Имаме хубав дом, малко спестени пари. Може и да не сме най-смахнатите хора на света, може да не сме и най-щастливите, но аз те обичам, Дейв…

Той се засмя и потупа ръката й.

— Аз те обичам повече, отколкото ти мен…

— О, Дейвид! — възкликна тя и поклати глава.

Те замълчаха за доста дълго време. Колко се промениха в очите ми само за това кратко време, докато седяхме до тяхната маса! Предпочитах Дейв никога да не се бе научил да пуши, но той ми харесваше. Бях превключил от неприязненост на симпатия към тази страна от себе си, която никога не бях познавал. Омразата е любов без истини, беше казала Пай. Дали у всекиго, когото не харесваме, има такива истини, които, ако ги научим, биха променили мнението ни за него?

— Знаеш ли какво ще ти взема за нашата годишнина? — каза тя.

— Подарък за годишнината ли? Сега ли е? — попита той.

— Уроци по пилотиране! — каза тя. Той я погледна така, сякаш бе загубила разсъдъка си.

— Ти все още можеш да го направиш, Дейви. Знам, че можеш…

Те помълчаха малко.

— По дяволите! — възкликна той. — Не е справедливо.

— Нищо не е справедливо — каза жена му. — Но нали знаеш, понякога те казват шест месеца, а после то минава и хората си живеят така с години!

— Лорейн, толкова бързо мина времето. Сякаш вчера бях в армията, а всъщност беше преди тридесет години! Защо не ти казват, че толкова бързо минава?

— Казват ти — рече тя. Той въздъхна.

— И защо не ги слушахме?

— Каква разлика щеше да има?

— Сега щеше да има — каза той, — ако можех да го изживея отново, но знаейки.

— Какво ли бихме казали сега на децата си, ако ги имахме? — попита тя.

. — Бих им казал да мислят за всичко. Наистина ли искам да правя това! Няма значение какво правиш, важното е дали искаш да го правиш.

Тя го погледна изненадана. Той явно не говори често така, помислих си аз.

— Бих им казал, че никак не е весело, когато стигнеш до последните си шест месеца, — каза той, — да се чудиш какво ли се е случило с най-доброто, което си могъл да бъдеш, какво ли се е случило с нещата, които имат значение? — Той се разкашля, намръщи се, угаси фаса в пепелника. — Ще им кажа, че никой не е искал да попадне в… посредствеността, но се случва, деца, случва се, освен ако не обмисляте всяко нещо, което правите, освен ако не избирате всеки път най-доброто, което сте се научили да виждате.

— Ти би трябвало да пишеш, Дейви. Той махна с ръка отрицателно.

— И изглежда, че накрая най-изненадващо стигаш до тази проверка: Гордея ли се със себе си? Аз дадох живота си, за да стана тази личност, която съм сега! Заслужаваше ли си да платя тази цена?

Внезапно гласът му прозвуча ужасно изморено.

Лорейн извади книжна кърпичка от чантичката си, облегна глава на рамото му и попи сълзите си. Съпругът й я прегърна, потупа я, избърса собствените си очи и двамата останаха безмълвни, обаждаше се само упоритата му кашлица.

Може и да беше прекалено късно, за да разкаже това на децата си, помислих си аз, но той все пак го каза на някого. Каза го на жена си, каза го и на нас — на една маса и една вселена разстояние от тях. О, Дейв…

Колко често си бях представял този човек, колко пъти бях изпробвал решенията си над него: ако кажех „не“ на това изпитание, ако играех на сигурно, как ли бих се чувствал един ден, когато погледна назад към това, което съм направил? В много случаи изборът беше едно лесно „не“: не, не искам да ограбвам банки, не, не искам да се проливам, не, не искам да спазарявам живота си срещу евтини сензации. Обаче изборът да предприема някоя истинска авантюра преценявах от неговата гледна точка: когато се обърна един ден назад към това, ще бъда ли доволен, че съм дръзнал или ще бъда доволен, че не съм се осмелил? А сега той беше тук лично и ни говореше.

— Горките същества! — каза тихичко Лесли. — Ние ли сме това, Ричи, закопняли да бяхме живели различно?

— Ние много се претоварваме — измърморих аз в отговор. — Такова щастие е, че се имаме един друг. Бих желал да разполагахме с повече време, за да се порадваме просто на това да поседим заедно на спокойствие.

— И аз също! Знаеш ли, можем малко да позабавим темпото, Уки — каза тя. — Не е нужно да ходим все по конференции, да правим филми и да се залавяме с десет проекта едновременно. Дори ми се струва, че не е нужно да се борим повече с Данъчната служба. Може би трябваше да напуснем страната, да заминем за Нова Зеландия и да останем във ваканция до края на живота си, както искаше ти.

— Радвам се, че не го сторихме — казах аз. — Радвам се, че останахме. — Погледнах я. Аз я обичах заради годините, през които бяхме заедно. Няма значение, че бяха години на борба, но те бяха и години на най-голямата радост в живота ми.