Едно

Огледахме се във всички посоки. Блестящата рисунка се простираше на всички страни, обаче нямаше нито слънце, нито земя — нищо, което да ни насочи.

Издигнахме се спираловидно нагоре като се взирахме в рисунката за някакъв знак, напомнящ за мястото, където бяхме кацнали преди. Накрая далеч долу и в ляво от нас ми се стори, че забелязвам крайчеца на онова розово-и-златно, където бяхме открили Пай.

— Погледни, Лесли… — Наведох крилото на Мърморко, за да може тя да види. — Не ти ли се струва…

— Розово. Розово и златно! — възкликна тя. Спогледахме се със сдържана надежда в очите и се издигнахме спирално още по-нагоре.

— Това е — каза Лесли. — И по-нататък… след розовото, това не е ли зелено? Където срещнахме Машара, нали?

Извихме рязко наляво и се насочихме към първото място на рисунката, което ни изглеждаше по-познато.

Хидропланът бръмчеше монотонно над матрицата на безбройните животи — малка прашинка в това необятно небе. Отминахме зелено-златното на Машара, коралите, стаили онази потресаваща нощ в Москва, тъмно-червения мрак на Атила. Имах чувство, че летим вече часове, откакто отново се издигнахме във въздуха.

— Когато изчезна Лос Анжелос, водата беше синя със златни и сребристи пътечки, помниш ли? — каза Лесли, като посочи към далечния хоризонт. — Не е ли това там? Да! — Очите й блеснаха от облекчение.

— Не е толкова трудно, нали? На теб трудно ли ти е?

„Да, трудно ми е“, помислих си аз.

Наближихме синьото и златното — те се простираха пред нас чак докъдето поглед стига. Някъде там бяха точно тези няколко метра вода — вратата към нашия собствен свят — където ни беше нужно да кацнем. Къде ли?

Продължихме да летим, като завивахме ту в една, ту в друга посока, търсейки двете блестящи пътеки, които ни бяха довели до първата ни среща в Кармел. Под нас се разклоняваха милиони пътечки, милиони успоредни и пресичащи се пътечки.

— О, Ричи — каза накрая жена ми и гласът й сега беше толкова натежал, колкото лек беше преди това.

— Никога няма да го намерим!

— Ще го намерим, естествено — казах аз. Но вътрешното ми аз се опасяваше, че тя е права. — Дали да не опитаме пак с интуицията? Нямаме голям избор. Всичко изглежда еднакво там долу.

— Добре — каза тя. — Ти или аз?

— Ти — казах аз.

Тя реклаксира, отпусната в мястото си, затворила очи и остана известно време мълчалива.

— Ляв завой. — Дали тя самата чу горчивината в гласа си? — Завий наляво и се спускай…

Барът беше почти празен. В края на стойката седеше един самотен мъж, а в сепаре отстрани — белокоса двойка.

Какво търсим в бар, помислих си аз. Отдавна толкова ненавиждам барове, че като видя някой, минавам на отсрещния тротоар.

— Да излизаме от тук.

Лесли сложи ръка на рамото ми и ме спря.

— Много места ни се струваха сбъркани, когато кацахме — каза тя. — А грешка ли беше Тинк? Или езерото Хийли?

Тя отиде към бара, обърна се да погледне възрастната двойка в сепарето и очите и се разшириха. Приближих до нея.

— Изумително! — прошепнах аз. — Това сме ние, наистина, обаче… — Разтърсих глава.

Обаче променени. Нейното лице беше бледо като платно, неговото — също, устите и на двамата — сурово стиснати. Той беше изпит, с пепеляв цвят. Не бяха стари, а рухнали. На масата имаше две бутилки бира, хамбургери н чинии с пържени картофи. С корицата надолу между тях стоеше екземпляр от последната ни книга. Двамата бяха погълнати в разговор.

— Какво мислиш, че е това? — попита Лесли с понижен глас.

— Едно алтернативно ние, в собственото ни време, както четем нашата книга в бар?

— Защо те не ни виждат? — попита тя.

— Сигурно са пияни — казах аз. — Хайде да отидем.

Тя не обърна внимание.

— Трябва да говорим с тях, но не искам да им се натрапваме, изглеждат толкова потиснати. По-добре да седнем за малко в съседното сепаре и да послушаме.

— Да послушаме? Ти искаш да ги подслушваме, Лесли?

— Не ли? — попита тя. — Добре, тогава върви ти да се натрапваш, а аз ще дойда, като видя, че биха пожелали да имат компания.

Огледах внимателно двамата.

— Може би си права — казах аз.

Отидохме тихо в съседното до тях сепаре и седнахме на по-далечната страна, за да можем да виждаме лицата им.

Мъжът се покашля и потупа книгата пред жена си.

— Можех аз да съм го сторил! — каза той между две хапки от хамбургера си. — Всичко в тази книга можех да съм го сторил!

Тя въздъхна.

— Сигурно би могъл, Дейв.

— Да, можех! — Той пак се разкашля. — Виж, Лорейн, момчето лети с един стар биплан. Така че какво? Знаеш, че аз съм започнал живота си с полети. Почти самостоятелни. Какво толкова трудно има да управляваш един стар биплан?

Не бях писал, че е трудно, помислих си аз. Бях писал, че возех пътници на туристически полети из провинцията, когато осъзнах, че животът ми е стигнал до задънена улица.

— В книгата има и други неща, освен стари самолети — каза тя.

— Да, той е дяволски лъжец. Никой не си изкарва прехраната по този начин — да се наема за туристически полети, излитайки от някое стърнище. Това е измислица. И неговата шик-съпруга сигурно също е измислица. Никой в книгата не е истина. Не виждаш ли?