Едно

Трудни времена, красиви времена, каза тя с поглед, и аз не бих ги заменила за нищо друго.

— Хайде да си вземем дълга отпуска, когато се върнем, — казах аз, погледнал на нещата от друга перспектива заради тази помръкнала двойка, усетил в себе си ново прозрение.

Тя кимна.

— Нека да премислим живота си.

— Знаеш ли какво мисля, Дейви, мили мой? — проговори Лорейн, успявайки да се усмихне. Той се прокашля и й се усмихна в отговор.

— Никога не знам какво мислиш.

— Мисля си да вземем тази салфетка тук — тя отвори чантичката си, — и този молив, и да направим един списък на нещата, които най-много ни се иска да извършим и да направим от тях най-хубавите шест месеца… най-хубавото време от нашия живот. Какво бихме направили, ако не бяха всички тези лекари с всичките им „може“ и „не може“? Щом признават, че не могат да те излекуват, тогава откъде-накъде ще ни казват какво да правим с времето, което ни остава да бъдем заедно? Мисля да съставим този списък и после да тръгнем и да правим каквото си искаме.

— Лудо момиче си ти — каза той. Тя написа на салфетката:

— Уроци по пилотиране, най-сетне…

— О, моля ти се — каза той.

— Нали ти сам каза, че можеш да правиш всяко нещо, което може и той — каза тя, като докосна книгата. — Това е просто за развлечение. Хайде. Какво друго?

— Ами, винаги ми се е искало да пътувам, може би да отидем в Европа, щом сме решили да си мечтаем.

— Къде в Европа? Кое място по-точно?

— Италия — отговори той, сякаш бе мечтал за нея цял живот.

Тя вдигна вежди и записа.

— Но преди да заминем, бих искал да понаучим малко италиански, за да можем да разговаряме с хората там.

Тя го погледна учудено, моливът застина за миг във въздуха.

— Ще си намерим някои учебници по италиански — каза тя, — Знам, че има и на касети. — Тя вдигна поглед. — Какво друго? Списъкът е за всичко, което поискаш.

— О, нямаме време — каза гой. — Да бяхме направили това…

— Да бяхме, глупости! — каза му тя. — Никакъв смисъл няма да си пожелаваме нещо за миналото, щом нищо не можем да върнем. Защо да не си пожелаем неща, които все още можем да направим?

Той се замисли над това за миг и тъгата в погледа му изчезна. Сякаш тя му беше вдъхнала нов живот.

— Дяволски права си! — възкликна той. — За времето! Прибави и сърфинг!

— Сърфинг ли? — възкликна тя, широко отворила очи.

— Какво ще каже за това докторът? — попита той с дяволита усмивка.

— Ще каже, че не е здравословно! — засмя се тя и го записа. — Какво друго?

Лесли и аз се спогледахме и се разсмяхме.

— Може и да не ни казаха как да се върнем у дома — обадих се аз, — но със сигурност ни казаха какво да правим, когато се върнем там.

Лесли кимна, натисна напред невидимия лост и барът изчезна.

Отново във въздуха, ние търсехме в рисунката някакъв ключ, някакъв знак за пътя към дома. Пътеките, естествено, се разклоняваха все така във всички посоки едновременно.

— Чудя се дали няма да прекараме остатъка от живота си в непрекъснато влизане и излизане от живота на други хора, докато търсим нашия собствен живот? — каза Лесли.

— Не, мила, той е точно тук — излъгах аз. — Трябва да е тук! Просто нека имаме търпение, докато намерим ключа, какъвто и да е той.

Тя ме погледна.

— Изглежда този път ти имаш много по-ясно предчувствие от мен. Защо не избереш ти мястото и да опитаме?

— Още веднъж по интуиция ли? И щом затворих очи, разбрах, че наистина това е мястото.

— Право напред! Подготви за кацане.

Той беше рухнал на леглото в хотелска стая, сам. Моят близнак, абсолютен близнак, лежеше, облегнат на лакът, втренчен в прозореца. Той не беше аз, но съдейки по това колко се приближаваше до мен по външен вид, разбрах, че не сме далеч от дома.

Стъклените врати гледаха към балкон, който излизаше към игрище за голф, а след него — високи борове. Ниски облаци, по покрива монотонно барабанеше упорит дъжд. Или беше късен следобед, или облаците бяха толкова плътни и тъмни, че денят се бе превърнал в сумрак.

С Лесли стояхме на балкона и гледахме към стаята.

— Имам чувство, че той е изпаднал в ужасна депресия, не мислиш ли? — прошепна тя. Кимнах.

— Странно е за него да лежи така и нищо да не прави. Къде ли е Лесли?

Тя поклати глава и го погледна загрижено.

— Чувствам се…, някак неудобно в тази ситуация — каза тя. — Май е по-добре ти сам да говориш с него.

Мъжът лежеше неподвижно, обаче не спеше.

— Иди, мили — настоя тя. — Струва ми се, че той има нужда от теб.

Стиснах ръката й и влязох в стаята без нея.

Той се бе втренчил в сивотата и едва кимна с глава, когато се появих. Върху покривката на леглото до него имаше портативен компютър, от лампичката се виждаше, че е включен, обаче екранът беше празен като лицето му.

— Здрасти, Ричард — казах аз. — Не се стряскай. Аз съм…

— Знам — въздъхна той. — Проекция на изтормозеното ми съзнание. — Той отново се втренчи в дъжда.

Така рухнал, неспособен дори да помръдне, ми приличаше на повалено от светкавица дърво.

— Какво се е случило? — попитах аз. Никакъв отговор.

— Защо си толкова потиснат?

— Нищо не излезе — проговори най-сетне той. — Нямам представа какво се случи. — Отново пауза. — Тя ме напусна.