Едно

— Естествено, че ще й помагам, но непрекъснато ли? А и да не можех, нима това беше достатъчна причина, за да разбие брака ни? Не би трябвало да е така. Обаче дреболиите се трупат ли трупат една върху друга и накрая всичко се срутва. Казвам й аз да изключи за малко, да погледне нещата и откъм светлата страна, ама неее! Някога нашият брак представляваше любов и уважение, а сега е само напрежение, нескончаеми проблеми и ядове. Тя просто не може да види кое е най-важното! Тя…

— Слушай, моето момче, кажи ми едно нещо — прекъснах го аз.

Той спря да се оплаква и ме погледна изненадан, че още съм там.

— Откъде накъде тя трябва да смята, че ти заслужаваш всичко това? — попитах аз. — Какво толкова велико има в теб, че тя трябва да е все така влюбена?

Той смръщи вежди, отвори уста, но не произнесе нито дума. Сякаш бях някакъв магьосник, който го е лишил от дар слово. После се загледа в дъжда, някак озадачен.

— Какво всъщност ме попита? — проговори той след малко.

— Какво толкова има в теб — повторих аз търпеливо, — че жена ти да е длъжна да те обича? Той се замисли пак, сви рамене и се предаде.

— Не знам.

— Ти обичаш ли я? — попитах аз. Той почти недоловимо поклати глава.

— Вече не — отговори той, — но не е лесно, когато…

— Ти разбираш ли я, подкрепяш ли я в трудни моменти?

— Честно ли? — Той се позамисли пак. — Не всъщност.

— Ти обръщаш ли й внимание, откликваш ли на нейните чувства? Грижиш ли се за нея, проявяваш ли съчувствие?

— Не бих казал. — Той изглеждаше мрачен. — Не.

Той обмисляше всеки въпрос, който му задавах. Питах се дали му беше нужна смелост, за да ми отговаря или отчаянието го заставяше да погледне истината в лицето.

— Ти общителен ли си, обичаш ли да разговаряш, можеш ли да бъдеш забавен, интересен, вдъхновяващ, ентусиазиращ, насърчаващ?

Той за пръв път се понадигна и седна в леглото, после ме погледна.

— Понякога. Всъщност, едва ли. — Дълга пауза. — Не, всъщност.

— Романтичен ли си? Мислиш ли за нея? Правиш ли за нея разни дребни, приятни неща?

— Не.

— Готвиш ли хубаво? Поддържаш ли къщата в ред?

— Не.

— Може ли да се разчита на теб, можеш ли да се справяш с разните проблеми? Можеш ли да бъдеш за нея спокоен пристан и да я предпазваш от неприятностите?

— Не всъщност.

— Може би си способен бизнесмен?

— Не.

— Приятел ли си за нея?

Той се замисли дълго над това.

— Не, не съм — отговори накрая.

— Е, и ако на първата си среща с нея ти се беше похвалил с всички тези недостатъци, мислиш ли, че тя би пожелала да те види втори път?

— Не.

— Защо тогава тя не те е напуснала по-рано? — попитах аз. — Защо е останала?

Той вдигна поглед, изпълнен с мъка.

— Защото е омъжена за мен ли?

— Сигурно. — И двамата млъкнахме, замислени над това.

— Смяташ ли, че си в състояние да се промениш? — попитах го аз. — Да превърнеш всички тези минуси в плюсове?

Той ме погледна, изтощен от своите отговори.

— Разбира се, че ще мога. Някога аз бях най-добрият й приятел, бях… — Той помълча, опитвайки се да си спомни какво още е бил за нея.

— И ако си възвърнеш тези неща, тези качества, това ще ти навреди ли? — попитах аз. — Ако ги прилагаш на практика… това ще те унижи ли някак?

— Не.

— Ще загубиш ли нещо, ако ги прилагаш?

— Нищо, предполагам.

— А нещо ще спечелиш ли?

— Много ще спечеля! — каза той накрая, сякаш тази идея беше чисто нова за него. — Струва ми се, че тя би могла да ме обикне отново. А ако успее, и двамата ще бъдем щастливи. — Той се замисли отново. — Някога всеки миг, прекаран заедно, беше нещо великолепно. Романтично беше. Обсъждахме всякакви идеи, откривахме нови гледни точки… винаги беше много вълнуващо. Ако имаме време, ние отново бихме станали такива.

Той замълча, после си призна самата истина.

— Аз наистина можех да й помагам много повече. Само че толкова бях свикнал тя да върши всичко, по-лесно ми беше да я оставям тя да го върши. Но ако й бях помагал, ако бях поел своя дял, мисля, че щях да си възвърна самоуважението.

Той стана, погледна през прозореца, поклати глава и почна да крачи из стаята.

Беше се преобразил по забележителен начин. Дали наистина беше осъзнал всичко едва сега, попитах се аз.

— Защо ли не се сетих сам? — попита той. После ме погледна. — Всъщност май сам се сетих.

— Години са били нужни, за да слезеш толкова надолу — казах аз предупредително, — колко години ще ти трябват, за да се издигнеш отново горе?

Въпросът го слиса.

— Нито една — отговори той. — Аз вече се промених! И нямам търпение да го проверя!

— Толкова бързо ли?

— Веднъж осъзнаеш ли проблема, не ти е нужно време, за да се промениш, — каза той и лицето му се озари от вълнение. — Ако някой ти подаде гърмяща змия в ръката, не ти трябва много време, за да я хвърлиш, нали? Трябва ли аз да я държа, само защото тази змия съм аз? Не, благодаря.

— Мнозина биха го направили.

Той седна на стола до прозореца и ме погледна.

— Аз не съм мнозина — каза той. — Аз лежа тук два дни и си мисля, че онези влюбени души, които бяхме с Лесли, са се измъкнали заедно в някакво различно, щастливо бъдеще, а нас са ни оставили в това жалко измерение, в което не можем дори да си говорим.