Едно

Погледнах я и в този миг на просветление протегнах ръка за лоста на нашия невидим хидроплан, визуализирах го под ръката си и го натиснах напред.

Нищо. Нищо не потрепна — нито хотелът, нито планината или дърветата, светът остана неподвижен около нас.

— О, Ричи — каза тя, — много е лесно. Просто се фокусирай.

Преди да съм опитал отново, появи се познатият земетръсен тътен, вселената се замъгли в смяната на времето си. Лесли вече бе натиснала лоста напред.

— Нека да опитам пак — казах аз.

— Добре, мили — каза тя. — Ще го върна обратно. И не забравяй, номерът е да се фокуси…

В този момент ние се откъснахме и се вдигнахме във въздуха, морето остана под нас. Когато тя върна лоста назад, моторът се задави, опита се да поеме отново, но беше късно.

Мартин Сийбърд се издигна нагоре, после започна да пада към водата.

Знаех, че приземяването ще е трудно. Но изобщо не очаквах толкова мощен удар — сякаш в кабината избухна бомба.

Чудовищна сила изтръгна коланите ми като конци, изхвърли ме през предното стъкло и ме заби с лицето надолу във водата. Когато, останал без дъх, успях да се измъкна на повърхността, Сийбърд беше на петна-десетина метра от мен — с опашка към небето, а от водата се издигаше пара от нажежения мотор.

Не!, помислих аз. Не! НЕ! Гмурнах се към самолета, нашият прекрасен Мърморко се белееше в тъмните води, гмурнах се в разбитата, потъваща кабина. Налягането в ушите ми растеше, край мен ревеше разпадащият се самолет, изтръгнах разкривения капак, измъкнах тялото на Лесли — безволево, безжизнено, бялата й блуза се рееше с ефирни бавни движения около нея, златните й коси се полюшваха разпуснати с изящни безжизнени движения — и се заиздигах с него нагоре, към мътно светещата повърхност, толкова високо над нас. Тя е мъртва. Не, не, не. Искам да умра, нека дробовете ми да се пръснат, нека да се удавя!

После в душата ми надделя самоизмама: не си сигурен, че тя е мъртва. Трябва да се опиташ да я спасиш.

Тя е мъртва.

Трябва да се опиташ!

Шансът беше едно на хиляда. Когато стигнах на повърхността, бях крайно, абсолютно изтощен.

— Всичко е наред, миличка — задъхано повтарях аз. — Ще се оправим…

Една рибарска лодка с голям двоен извънбордов мотор едва не налетя върху нас с огромна скорост, като ни обля в пяна и пръски. Един мъж се хвърли в пяната, завързан със спасително въже.

За по-малко от десет секунди стигна до нас, завърза ни и извика:

— Прибери ги, двама са. Тегли!

Аз не бях призрак и това не беше сън. Камъкът беше истински, ледено-твърд под бузата ми. Не бях безстрастен наблюдател на сцената, аз бях сцената и никой не наблюдаваше.

Лежах върху нейния гроб на склона, по който тя беше посадила полски цветя, и сподавено плачех. Под мен — студена трева. На камъка пред лицето ми, една дума: Лесли.

Есенен вятър, но не го усещах. Това беше нашият дом в собственото ми време, но не ме интересуваше. Напълно, абсолютно сам вече три месеца след катастрофата, аз още не можех да дойда на себе си. Чувствах се така, сякаш някаква огромна театрална завеса се бе стоварила върху мен и ме беше покрила плътно, като ме задушаваше, смазваше ме с чувството за безвъзвратна загуба и плесенясала скръб. Никога не бях си давал сметка какъв кураж е нужен, за да не се самоубиеш, когато умре съпругата, когато умре съпругът. Повече кураж, отколкото имах аз. Ужасно трудно ми беше да удържа обещанията, които бях дал на Лесли.

Колко пъти сме си правили планове: да умрем заедно, каквото и да се случи, да умрем заедно. „Но в случай, че не стане така, — беше ме предупредила тя, — ако аз умра първа, ти трябва да останеш. Обещай ми!“

„Ще ти обещая, ако ти ми обещаеш…“

„Не! Ако ти умреш, за мен няма да има никакъв смисъл да живея повече. Искам да бъда с теб.“

„Лесли, как можеш да очакваш от мен да ти обещая, че ще продължа да живея, щом не ми обещаваш и ти? Не е честно! Аз бих ти обещал, защото има някакъв шанс това да се случи по някаква определена причина. Но няма да ти обещая това, ако и ти не го направиш.“

„Причина ли? Каква възможна причина?“

„Говоря само теоретично, но може би ние с теб бихме открили някакъв начин да преминем през това. Ако любовта не е мотивация да преодолеем смъртта, не знам какво може да бъде тогава. Може би бихме се научили да бъдем заедно, макар винаги да са ни втълпявали, че смъртта е нашият край. Може пък смъртта да е просто една различна перспектива, една хипноза и ние бихме могли да се де-хипнотизираме. Какъв шанс би било да се пише за това!“

Тя се бе засмяла.

„Сладичкият ми, обожавам начина, по който успяваш да измисляш тези неща, — бе казала тя. — Но не виждаш ли, че потвърждаваш моята мисъл? Ти не само си човек, който чете книги за смъртта, но ти си също писател. Така че стига само да има някакъв шанс да постигнем това… де-хипнотизиране, значи има смисъл да останеш, ако аз умра. Би могъл да научиш много неща и да напишеш за тях. Но ако умреш ти, за мен няма никакъв смисъл да оставам. Без теб аз няма да мога да пиша. Затова закълни се!“