Едно

Където и да отидете, вие винаги сте заедно, неразривно свързани с този, когото обичате повече от всичко, в отправната точка на всяка перспектива.

Вие не създавате своя собствена действителност. Вие създавате свои собствени привидности.

Ти имаш нужда от нейната сила. Тя има нужда от твоите крила. Заедно, вие ще летите!

Ричи, толкова е лесно. Просто се фокусирай!

Гневно ударих с юмрук по пода на верандата, яростният дух на Атила се изтръгваше на свобода, за да ми помогне.

„Не ме интересува, че сме катастрофирали, мислех си аз, дори не вярвам, че сме катастрофирали, не сме катастрофирали, дявол да го вземе! Не ме интересува какво съм видял, или чул, или пипнал, или вкусил, не ме интересуват абсолютно никакви други доказателства, освен самия живот! Никой не е умирал никой не е погребван никой не е сам аз винаги съм бил с нея аз сега съм с нея аз ще бъда винаги с нея и тя с мен и нищо нищо нищо няма силата да ни се изпречи на пътя!“

Чух Лесли, тънък отглас от нейния вик:

— Ричи! Това е истина!

Не е имало никаква катастрофа, освен в мислите ми и отказвам да приема тази лъжа за истина. Не приемам това тъй наречено място, не приемам това тъй наречено време, няма изобщо такива неща като проклетата Хонда-Старфлаш, Хонда никога не е правила самолети, никога не е и никога няма да прави, отказвам да приема, че не съм толкова добър медиум като нея, аз съм чел хиляди книги за това, а тя нито една, дявол да го вземе, и ще успея да хвана този лост за управление, и ако трябва ще преобърна цялото това проклето нещо наопаки, никой не е катастрофирал, никой не е изхвърчал от самолета, това си беше просто поредното кацане посред тази проклета рисунка и ми писна тази заблуда, че има смърт, писна ми тази скръб и плач на гроба й, АЗ ЩЕ Й ПОКАЖА, че мога да го направя, че не е невъзможно…

Просто се задавих от гняв, огромна сила бушуваше в мен — Самсон, който поваля стълбовете, крепящи мирозданието.

Усетих го да се раздвижва като огъващо се желязо, трусове разлюляха къщата. Звездите затрепериха, замъглиха се. Мигновено протегнах ръка и натиснах напред.

Къщата изчезна. Морска вода бучеше и прелиташе под нашите крила, Мърморко се откъсна от вълните, освободи се от водата и изръмжа.

— Лесли! Ти се върна! Ние сме заедно! Лицето й се обливаше в сълзи и смях.

— Ричи, скъпи мой, любими! — викаше тя. — Ти успя да го направиш, обичам те, ТИ УСПЯ!

Мъжът ми остави другия Ричард, седнал на леглото да говори по телефона с неговата Лесли и тихо излезе на балкона при мен.

Целуна ме и се прегърнахме за един дълъг момент — толкова радостни, че сме заедно, толкова радостни да бъдем себе си.

— Защо този път не опиташ ти да издигнеш Мърморко във въздуха? — попитах аз. — Трябва да се увериш, че наистина можеш, преди да сме се върнали у дома.

Той посегна да хване лоста на Мърморко, но нищо не произлезе. Защо ли му е толкова трудно, чудех се аз. Прекалено много механизми има в този мозък и всички работят едновременно.

— О, Ричи, много е лесно — казах аз. — Просто се фокусирай!

Аз самата посегнах към лоста, натиснах го напред, за да му покажа как и внезапно всичко се раздвижи. Имах чувство, че току-що е завършило снимането на епизод от филм и са започнали да разглобяват декорите: това, което е било планини и гори, се превръщаше в треперещи парцали, скалите ставаха подскачащи парчета стиропор, тежки колела гърмяха по сцената, за да извозят всичко навън.

— Нека да Опитам пак — каза той.

— Добре, мили — казах аз. — Ще го върна обратно. И не забравяй, номерът е да се фокуси…

С изненада видях, че вече почти се бяхме издигнали. В мига, когато дръпнах лоста обратно, Мърморко подскочи във въздуха и водата остана под нас. Моторът изпърпори няколко пъти, все едно че беше много студен, за да поеме. Издигнахме се нагоре, после носът се насочи право надолу. Ричард сграбчи лоста за управление, но вече беше късно.

Всичко стана сякаш на забавен кадър. Бавно се врязахме във водата, бавно се надигна вихър от остри шумове, сякаш бях прокарала пръст по игличката на грамофон, когато тонът е на най-високо; бавно отвсякъде се изпълни с вода. Бавно се спусна завесата и светлините бавно се стопиха до мрак.

Когато светът се върна, всичко беше тъмно зелено, без никакъв шум. Ричард се беше вкопчил в хидроплана под водата, изтръгваше цели парчета от него и яростно се мъчеше да измъкне нещо, докато всичко потъваше.

— Ричи, недей! — казах аз. — Имаме сериозен проблем и трябва да го обсъдим! В самолета няма нищо, което повече да ни трябва…