Едно

— Добре де, но не знам каква е била причината, пък и да знаех, все едно. Не мога да го изоставя!

— Не ти ли е хрумвало, че може би той трябва да научи нещо, което не би открил никога, докато ти си с него? Нещо важно?

Разтърсих глава.

— Нищо не може да е толкова важно — казах аз. — Ако беше толкова важно, щяхме да се разделим по-рано.

— Вие сте разделени сега — каза той.

— Не! Не мога да приема това!

В този момент видях едно момче да приближава към нас с ръце в джобовете и наведена глава. Той беше висок, слаб и толкова стеснителен, че си личеше в походката му. Не виждах лицето му и все пак от вида му сърцето ми така се сви, че едва се задържах права.

После той вдигна глава и дяволитите му черни очи ми се усмихнаха отново след всичките тези години.

Рони!

Като деца с брат ми бяхме неразделни и сега се вкопчихме един в друг, разплакани от отчаяната радост, че отново сме заедно.

Аз бях на двадесет години, а той на седемнадесет, когато загина в катастрофа, но и до четиридесетгодишна аз оплаквах загубата му. Той беше така неистово жизнен и така невъзможно беше да си го представиш умрял, че никога не повярвах в смъртта му, не можех да я приема. Загубата му ме превърна от човек решителен и никога не губещ надежда в неуверена жена, която искаше да умре. Колко силно бяхме свързани с него!

Сега бяхме отново заедно и щастието ни беше така всеобхватно, каквато преди беше мъката ми.

— Ти си съвсем същият — успях да проговоря най-сетне, като го гледах удивено и проумях защо никога не съм могла да гледам филм с Джеймз Дийн без да се разплача — Рони толкова приличаше на него. — Как можеш да изглеждаш същия след всичкото това време?

— Това е, за да можеш да ме познаеш. — Той се разсмя, припомняйки си и други идеи, които ми е подготвял за нашата среща. — Мислех да ти се явя като някое старо куче или нещо подобно, но… дори аз се усетих, че моментът няма да е много подходящ за шеги.

Шеги. Аз бях смъртно сериозната, вечно се борех, стремях се към нещо, нищо не можеше да ме спре. А той беше решил, че нашата бедност е непреодолима и е безсмислено да се бори, затова си бе избрал отдушника на комичното, вечно се смееше и правеше лудории и смешки, докато аз се държах свръхсериозно, дотам, че понякога ми се е искало да го удуша. И все пак той беше толкова чаровен, забавен и хубав, че се измъкваше от всичко. Всички го обичахме, особено аз.

— Как е мама? — попита ме той. Почувствах, че знае, но иска да го чуе от мен.

— Мама е добре — отговорих аз, — освен дето все така й липсваш. Аз най-сетне успях да приема, че си си отишъл… и то едва преди около десет години, можеш ли да повярваш? Но тя никога не можа. Никога.

Той въздъхна.

Въпреки че толкова дълго бях отказвала да повярвам в смъртта му, сега почти не можех да повярвам, че той е тук, пред мен. Колко прекрасно е да съм отново с него!

— Толкова много имам да ти разказвам, толкова неща да те питам!…

— Нали ти казах, че те очаква нещо чудесно — обади се Хай. Двамата с Рони обгърнаха с ръка раменете ми, аз ги прегърнах през кръста и тримата така навлязохме още по-навътре в светлината.

— Рони! Хай! — аз разтърсих глава, отново разчувствана. — Това е един от най-щастливите дни в живота ми!

Едва тогава съгледах какво се разкриваше пред мен.

— О-о!

Великолепна долина се простираше пред погледа ни, малък поток искреше между поляните и гората, обагрена в златното и пурпурното на есента. Отвъд нея се издигаше планина със заснежени върхове. В далечината беззвучно се спускаше водопад, висок около триста метра. Просто дъхът ми спря от тази красота — беше като първия път, когато…

— Това парка Йосемит ли е? — попитах аз.

— Помним, че го обичаше — кимна Хай, — затова решихме, че ще ти е приятно да поседнем тук и да поприказваме.

Стигнахме до малка горичка, обляна от слънце, и седнахме на килима от листа. Оглеждахме се един друг, изпълнени с най-чиста радост. Откъде да започна, запитах се аз, откъде ли да започна?

Една друга част от мен знаеше и зададе въпроса, който ме бе преследвал години наред.

— Рони, защо? Знам, че беше катастрофа, знам, че не си умрял умишлено. Но с течение на времето аз научих до каква степен ние контролираме живота си и не мога да се отърва от мисълта, че на някакво ниво ти си направил избора да си отидеш толкова рано.

Когато ми отговори, разбрах, че и той е обмислял това не по-малко от мен.

— Този избор беше жалък — отговори той бавно.

— Бях решил, че съм поел в живота от толкова лош старт, че никога не би могло да стане по-добре. Въпреки всичките ми занесии, аз бях нещастна душа, ти знаеше ли го?

Той се засмя с онази своя иронична усмивка, за да прикрие тъгата си.

— Подозирах това дълбоко в себе си — казах аз и отново изпитах онази сърцераздирателна мъка, — и точно това не можах никога да приема. Как можеше да се чувстваш нещастен, когато всички ние толкова много те обичахме?