Едно

Понякога обаче като му влезе нещо в главата, въобще не го интересуват важните неща. И сега пак — защо ли толкова му беше притрябвало да измъкне от самолета старото си пилотско яке или каквото там беше. Изглеждаше ужасно разстроен.

— Добре, скъпи — казах аз. — Не се притеснявай. Аз ще почакам.

Гледах как се суетеше известно време, после намери каквото търсеше. Какво странно чувство! От самолета той измъкна не якето си, а мен — безжизнено отпусната, с полюшващи се коси, като удавен плъх.

Видях как изплува нагоре с моето тяло и извади главата ми над водата. „Всичко е наред, мила — задъхано казваше той. — Ще се оправим…“

Една рибарска лодка едва не налетя върху му и в последния момент се отклони на два-три метра встрани, в същия миг от борда скочи един мъж, завързан с въже през кръста. По лицето на скъпия ми Ричард бе изписана такава паника, че просто не можех да гледам.

Когато извърнах глава, видях прекрасна светлина, любов, която се разливаше пред мен. Това не беше тунелът, за който Ричард толкова ми беше говорил, но се усещаше като тунел, защото в сравнение с тази светлина всичко останало изглеждаше потънало в мрак и нямаше други посоки, освен към тази удивителна любов.

Светлината казваше не се безпокой — такава чудна, спокойна, съвършена безметежност, че й повярвах с цялото си същество.

Към мен приближаваха две фигури. Едната беше на юноша, толкова позната… Той спря на известно разстояние и застана неподвижно, загледан в мен.

Другата фигура се приближи още повече, по-възрастен мъж, на ръст колкото мен. Познавах тази походка.

— Здравей, Лесли — проговори той най-сетне. Гласът му беше дълбок и хрипкав, продран от многогодишно пушене.

— Хай? Хай Фелдман, ти ли си? — Притичах последни те няколко крачки до него, обвихме се с ръце и се прегръщахме ли прегръщахме, въртейки се в кръг, и двамата в сълзи от щастие.

В целия свят не съм имала по-скъп приятел от този човек, който оставаше до мен във времената, когато толкова други ми обръщаха гръб. Тогава не можех да започна деня си, без да се чуя с Хай.

Отдръпнахме се назад да се разгледаме един друг с толкова широки усмивки, че едва се побираха на лицата ни.

— Скъпи Хай! О, боже, колко прекрасно! Не мога да повярвам! Толкова съм щастлива да те видя пак!

Когато преди три години той почина… господи, какъв удар и каква мъка представляваше загубата му! И толкова му се бях разсърдила…

Изведнъж аз отстъпих назад и го погледнах:

— Хай, ужасно съм ти сърдита!

Той се усмихна и запримига, както често правеше. Бях го приела като моя мъдър, по-голям брат, а за него аз бях твърдоглавата сестричка.

— Още ли си бясна?

— Разбира се, че още съм бясна! Да направиш толкова гадно, противно нещо! Аз те обичах! Вярвах ти! Ти ми обеща повече да не запалваш нито една цигара, докато си жив, а пак си ги продължил и разби две сърца с цигарите си, Хай Фелдман, и твоето, и моето! Замислял ли се беше някога за това? Колко страдание причини на всички, които те обичахме. Да направиш такова нещо, което те отне от нас толкова рано? И то за такава глупост.

Той наведе очи глуповато и ме погледна изпод тези рунтави вежди.

— По-друго ли ще е, ако ти кажа думата извинявай!

— Не — намусих се аз. — Можеше да умреш заради нещо по-смислено, заради някаква кауза и тогава щях да те разбера, ти знаеш. Можеше да умреш, борейки се за човешките права или за спасяването на океаните, или горите, или за да спасиш живота на някой непознат. Но да умреш заради тези цигари и то след като обеща, че ще ги оставиш?

— Няма вече — той ми се ухили. — Обещавам…

— Този път ще ти повярвам — казах аз и не можах да сдържа смеха си.

— Много отдавна ли ти се струва, че беше? — попита той.

— Като че ли вчера — отговорих аз. Той ми взе ръката, стисна я и се обърнахме към светлината.

— Да вървим. Има тук един човек, който ти е липсвал по-дълго, отколкото аз…

Спрях. Внезапно всичките ми мисли се върнаха при Ричард.

— Хай — казах аз, — не мога, трябва да се връщам. Ние с Ричард сме по средата на най-необичайното приключение, виждаме толкова неща, научаваме неща… Нямам търпение да ти разкажа! Но току-що се случи нещо ужасно! Когато го напуснах, той беше толкова разстроен, че просто полудяваше! — Сега аз бях на път да откача. — Трябва да се връщам!

— Лесли — каза той и хвана здраво ръката ми. — Лесли, спри, трябва да ти кажа нещо.

— Не, Хай, моля те недей. Каниш се да ми кажеш, че съм умряла. Вярно ли е?

Той кимна, с тази тъжна негова усмивка.

— Но, Хай, аз не мога да го изоставя, не мога просто да изчезна и никога повече да не се върна! Ние просто не знаем как да живеем един без друг.

Усмивката му се стопи, той ме погледна нежно, с разбиране.

— Разговаряли сме с него за смъртта и как ли може да изглежда — казах му аз. — Никога не сме се страхували от смъртта, страхувахме се от това да не се разделим. Подготвяхме се, че все някак ще се случи така, че да умрем заедно и така и щеше да стане, ако не беше тази глупава… Представяш ли си? Дори не знам защо катастрофирахме!

— Не е било глупава катастрофа — каза той. — Имало е причина.