Едно

— Аз самият не се харесвах толкова, колкото ви харесвах на вас — каза той, — и затова имах чувство, че не заслужавам обич или каквото и да било друго. Сега, като погледна назад, виждам, че животът е могъл да бъде много хубав, но тогава не можех да го видя. — Той се огледа. — Е, не че съм тръгнал един ден с решението да се самоубия, нали разбираш, но пък и не съм се старал особено да остана жив. Аз не се бях вкопчил в живота толкова силно като теб.

— Той поклати глава. — Жалък избор, наистина.

Никога не бях го виждала толкова сериозен. Колко странно и успокоително беше да го чуя да говори така, цялата ми мъка и смут от десетилетия се разнесоха само от няколкото думи, с които ми обясни причината.

Той ми се усмихна стеснително.

— Винаги следях какво става с теб — каза той. — В началото ми се струваше, че се каниш всеки момент да дойдеш при мен. После видях, че ти успя да го преодолееш, разбрах, че бих могъл и аз и ми се прииска… да, тежък живот беше този. Трябваше да го изживея по-иначе. Обаче научих много нещо. И винаги от тогава насам го използвам.

— Винаги си следял какво става с мен ли? — попитах аз. — И знаеш какво още се е случвало в живота ми? Знаеш ли за Ричард? — Развълнувах се при мисълта, че той знае за мъжа ми. Той кимна:

— Просто страхотно е. Щастлив съм заради теб!

Ричард!

Отново ме обзе паника. Как можех да си седя така тук и да си приказвам? Какво ми ставаше? Ричард ми бе казвал, че след смъртта хората минават през известен период на объркване, но моето беше немислимо!

— Той се тревожи за мен, разбираш ли? Той си мисли, че ме е загубил, че сме се загубили един друг. Не мога да остана повече, колкото и да ви обичам и двамата, не мога! Вие ще ме разберете, нали? Трябва да се върна при него…

— Лесли — каза Хай, — Ричард няма да може да те види.

— Защо да не може? — Какво ли ужасно нещо знаеше той, което аз не подозирах? Нима аз сега бях призрак на призрака? Дали не бях… — Да не искаш да кажеш… да не би да искаш да кажеш, че аз наистина съм умряла? Че не съм почти-мъртва, когато все още имам избора да се върна, а истински мъртва! Без никакъв избор повече?

Той кимна.

Аз просто се смразих, потресена.

— Но нали Рони е бил винаги с мен, той каза, че винаги е следял какво става с мен, бил е непрекъснато…

— Обаче ти не го виждаше, нали? — попита Хай. — Ти не знаеше, че той е край теб.

— Понякога в сънищата…

— Разбира се, че в сънищата — каза той, — обаче… Изпитах внезапно облекчение.

— Чудесно!

— Такъв брак ли искаш ти? — попита той. — Ричард да те вижда в съня си и да те забравя всяка сутрин? Вместо да се подготвяш за срещата ви и когато той дойде тук, да му предадеш всичко, което си научила, ти искаш да се носиш невидимо около него?

— Хай, въпреки всички разговори, които сме водили с него за умирането и преминаването през смъртта, за мисията ни заедно през всички животи, това, което знае той сега, е, че съм загинала в самолетна катастрофа и че това е краят ми! Той ще си помисли, че всичко, в което е вярвал, е погрешно!

Моят стар приятел ме гледаше невярващо. Защо не можеше да разбере?

— Хай, смисълът на живота ни беше да бъдем заедно, да даваме израз на любовта. Ние не бяхме свършили! Това е като да пишеш книга и да я захвърлиш насред думата, по средата на глава седемнадесета, когато цялата книга е двадесет и четири глави. Не може просто да я захвърлим и да се престорим, че това е краят. И да се публикува тази книга така — някакво непотребно нещо, което не завършва! — Не можех да приема това.

— И читателят, който иска да открие какво сме научили, иска да види как съзидателно сме използвали това, което сме научили, за да отговорим на предизвикателствата, които ни отправя животът, изведнъж трябва да спре насред книгата и да види там бележка на редактора: Тогава те катастрофират с хидроплана, тя загива и те никога не успяват да завършат това, което са започнали.

— Повечето хора не довършват живота си до края. Като мен, например — каза Хай.

— За твоя си прав! — избухнах аз. — Така че знаеш какво е. Но ние нямаме намерение да прекъснем нашата история по средата!

Той ми се усмихна — тази негова топла усмивка.

— Искаш вашата история да разкаже как след катастрофата Лесли се връща от смъртта и как те живеят щастливо още дълго след това, така ли?

— Е, това няма да са най-лошите редове, написани някога в някоя книга. — Всички се разсмяхме. — Естествено, аз се надявам, че книгата ще може да разкаже как ние сме го направили, какъв принцип сме използвали, така че и всеки друг да може да направи същото.

Казах това на шега, но внезапно ми хрумна, че то може да е поредното изпитание, поредното предизвикателство от рисунката на съдбата.