Едно

— Виж, Хай, Ричард се е оказвал прав за толкова много неща, които отначало са изглеждали безумни. Сигурно знаеш неговия космически закон за това, че когато си представиш нещо мислено, то става реалност. Нима космическият закон ненадейно се е променил, само защото сме катастрофиралри? Как е възможно да държа сега в мисълта си нещо толкова важно и то да не стане реалност?

Видях, че се предава. Усмихна се:

— Космическите закони не се променят. Пресегнах се и стиснах ръката му.

— Съвсем за малко бях помислила, че ще се опиташ да ме спреш.

— Никой на света не е толкова могъщ, че да възпре една Лесли Париш. Нима мислиш, че тук може да има такъв човек?

Станахме и Хай ме прегърна за довиждане.

— Много ми е любопитно — каза той, — дали ако не беше умряла ти, а Ричард, ти щеше да го оставиш да си отиде и да повярваш, че той ще се чувства добре през всичкото това време, което ще ти остава, докато свърши твоя живот?

— Нямаше. Аз щях да се застрелям.

— Все същата твърдоглавка — каза той.

— Знам, че изглежда безсмислено. Нищо няма смисъл, но трябва да се върна при него. Не мога да го изоставя, Хай. Аз го обичам!

— Знам. Тръгвай…

Обърнах се към Рони. Прегърнахме се продължително с прекрасния ми брат. Колко трудно беше да се отделим един от друг!

— Обичам ви — казах аз, като прехапах устни, за да възпра сълзите си. — Обичам ви и двамата. И винаги ще ви обичам. И ще бъдем отново заедно, нали?

— Ти го знаеш — каза Рони. — Като умреш, ще потърсиш пак брат си и тогава ще се появи едно старо куче…

Засмях се през сълзи.

— И ние те обичаме — каза той.

Никога не бях вярвала, че е възможно да дойде такъв ден. Въпреки скептицизма си, аз се бях надявала Ричард да е прав, че човек има да живее повече от един живот. Сега го знаех. Сега, след нещата, които бях научила от рисунката и от смъртта, аз вече бях сигурна. Знаех още, че един ден Ричард и аз ще влезем заедно в тази светлина. Но не сега.

Не беше невъзможно да се върнеш в живота, дори не беше трудно. Веднъж преминала през стената, която ни е втълпявала никога да не дръзваме да опитваме невъзможното, аз видях рисунката на онзи гоблен, за който ни бе говорила Пай. Нишка по нишка, стъпка по стъпка! Аз не се връщах към живота, аз връщах на фокус формата, а този фокус ние променяме всеки ден.

Открих скъпия ми Ричард в един алтернативен свят, който той бе приел някак за реален. Беше се проснал на земята до моя гроб. Скръбта му бе издигнала около него непроницаема стена и той нито виждаше, нито чуваше, че съм при него.

Почнах да удрям по стената.

— Ричард… Нищо.

— Ричард, аз съм тук!

Той ридаеше върху надгробната ми плоча. Не бяхме ли се разбрали — никакви плочи!

— Скъпи мой, аз съм с теб в този миг, когато ти плачеш на земята. Аз ще бъда с теб и в съня ти, и когато си буден. Ние сме разделени само защото ти мислиш, че сме разделени!

Полските цветя на гроба искаха да му кажат, че животът покрива едно място, където само изглежда, че има смърт, но той вече не чуваше нито техните послания, нито моите.

Накрая той се надигна с мъка и мрачно се запъти към къщи, все така обграден със стената от скръб. Изобщо не забеляза залеза, който му викаше, че това, което изглежда нощ, всъщност е приготовлението на света за изгрева, който вече си съществува. Той просна спалния си чувал на верандата.

Колко много призиви не допуска човек до съзнанието си! Нима това беше моят съпруг, скъпият ми Ричард, който винаги е бил убеден, че нищо не става случайно — от падането на едно листо до раждането на галактика? Как можеше да лежи така в спалния чувал и да изплаква мъката си на звездите?

— Ричард! — извиках аз. — Ти си прав! Ти винаги си бил прав! Катастрофата не беше случайност! Просто една перспектива! Ти вече знаеш всичко, което е нужно, за да ни събереш отново заедно! Спомни си! Фокусирай се!

Внезапно той заудря с юмрук по пода на верандата, разярен от собствената си стена.

— Ние не сме свършили — извиках му аз. — Нашата история не е свършила! Имаме… толкова неща… за които да живеем. Ти можеш да се промениш сега! Скъпи Ричард, СЕГА!

Стената около него се разтърси и се пропука по ъглите. Аз затворих очи, концентрирах се с цялото си същество. Видях двама ни в кабината на Мърморко, невредима, да се носи над рисунката, почувствах, че отново сме заедно. Никаква скръб, никаква мъка, никаква раздяла.

И той го почувства. Наведе се да натисне лоста напред. Беше със затворени очи и всяка фибра от тялото му тръпнеше над тази проста ръчка.

Също като хипнотизирай, който сега излиза от транс със силата на волята си, той трепереше, напрегнал всяка частица от себе си, за да надмогне собствените си железни предразсъдъци за смъртта. Предразсъдъците поддадоха половин сантиметър. После цял сантиметър.

Сърцето ми просто щеше да се пръсне от неговото напрежение. Присъединих цялата си воля към неговата.

— Скъпи мой! Аз не съм мъртва и никога не съм умирала! Аз съм с теб в този момент! Ние сме заедно!