Едно

— Не след дълго на теб ще ти е нужно цялото ти знание, за да успееш да отхвърляш привидностите — каза той. — Запомни, че за да преминаваш от един свят в друг с твоя междупространствен хидроплан, ти имаш нужда от силата на Лесли, тя има нужда от твоите крила. Заедно ще можете да летите.

Затворът щракна отново, аз се сепнах и отворих очи.

— Имаше ли нещо? — попита Лесли.

— Да! — отговорих. — Но не съм много сигурен как да го използвам. — Разказах й какво бях видял и чул. — Обаче не го разбирам.

— Ще разбереш, когато ти потрябва — каза Пай. — Когато човек научи нещо, преди да го е изживял сам, той не винаги осъзнава веднага смисъла му.

Лесли се усмихна.

— Не всичко, което научаваме тук, може да се използва на практика.

Пай се замисли и проследи с пръст осморката в пясъка.

— Нищо не може да се използва на практика, докато не го разбереш — каза тя. — Има някои аспекти от вас самите, които биха ви почитали като Бог, само защото пилотирате Мартин Сийбърд. А можете да срещнете други, за които бихте се закълнали, че са истински вълшебници.

— Като теб — казах аз.

— Като всички вълшебници — каза тя. — На вас аз ви изглеждам вълшебница, защото не знаете как правя на практика това, което ви изглежда чудо! Аз съм една точка от съзнанието, която изразява себе си в цялостната рисунка, точно както и вие. Също като вас аз никога не съм се раждала и не мога никога да умра. Запомнете, дори разделянето на мен от вас предполага между нас да има разлика, каквато всъщност не съществува.

— Както сте едно с личността, която сте били преди секунда или преди седмица — продължи Пай, — както сте едно с личността, която ще бъдете след миг или след седмица, така и сте едно с личността, която сте били преди един живот, с личността, която сте в един алтернативен живот, с личността, която ще бъдете хиляди живота наред в така нареченото ви бъдеще.

Тя стана, изтупа праха от ръцете си.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Не забравяйте художника и слънчевия изгрев. Каквото и да се случва, каквото и да ви изглежда, че се случва, единствената реалност е любовта.

Тя отиде до Лесли и я прегърна за довиждане.

— О, Пай! — възкликна Лесли. — Как не ни се иска да си отиваш!

— Да си отида? Аз мога да изчезна, малките ми, но никога не мога да ви изоставя! Та, колко в последна сметка сме ние?

— Едно, скъпа Пай — казах аз и я прегърнах на сбогуване. Тя се засмя.

— За какво ви обичам! — възкликна тя. — Защото помните…

И изчезна.

С Лесли останахме още дълго на брега до рисунката на Пай в пясъка, като проследявахме осморката, която бе начертала и се любувахме на малките градчета, горички и приказката, която ни беше разказала.

Накрая тръгнахме прегърнати към Мърморко. Навих въжето на котвата, помогнах на Лесли да се качи в кабината, отблъснах хидроплана от брега и се качих. Мартин се извъртя бавно като ветропоказател в бриза и аз включих двигателя.

— Чудя се какво ли следва — казах аз.

— Странно — каза Лесли. — Когато кацнахме тук, аз си помислих, че вече сме извън рисунката и ми стана мъчно, като си представих, че пътешествието свърши! Сега чувствам… Тази среща с Пай сякаш завърши нещо за мен. Научихме толкова много неща и то толкова бързо! Ще ми се да можехме да си отидем у дома и да обмислим всичко, да осмислим значението му…

— И на мен също! — казах аз. Вгледахме се един в друг продължително и се съгласихме без думи.

— Добре — казах аз. — Към къщи тогава. Остава само да научим как.

Пресегнах се към лоста за управление и го натиснах напред. Без да използвам въображението си, без да се мъча да визуализирам. Двигателят на Мърморко изрева и хидропланът се хвърли напред. „Защо ли това просто действие трябва да е толкова трудно, когато не виждам лоста?“, помислих си аз.

В момента, когато Мърморко се издигна над водата, планинското езеро изчезна и ние отново бяхме високо над рисунката с всички възможни светове, каквито имаше.

Рисунката се простираше под нас загадъчна както винаги, без никакви упътващи стрелки, табели, знаци. — Имаш ли някаква идея? Как да започнем? — попитах аз.

— Да следваме интуицията си, както винаги? — предположи Лесли.

— Интуицията е нещо твърде общо, твърде пълно с изненади — казах аз. — Ние не бяхме тръгнали да търсим Тинк, или Машара… или Атила. Може ли интуицията да ни заведе до същото онова място в рисунката, когато бяхме на път за Лос Анжелос?

Това ми приличаше на някой от онези хитроумни тестове за интелигентност — много лесни, когато вече знаеш отговора, но докато го намериш, можеш да се побъркаш.

Лесли докосна ръката ми.

— Ричард, когато кацнахме за първи път върху рисунката — каза тя, — ние не мислехме за Атила, Тинк или Машара. В началото ние можахме да разпознаем себе си: срещата в Кармел, после младите ти и аз. Но колкото по-нататък летяхме…

— Точно така! Колкото по-нататък летяхме, толкова повече се променяхме. Значи казваш да се насочим назад, докато не видим нещо, което ни изглежда познато! Разбира се!

Тя кимна.

— Можем да опитаме. По кой път назад?