Едно

— Защото бях съвсем сигурна какво ще се случи — каза тя. — Когато обичаш някого, когато знаеш, че е готов да учи и да расте, ти го оставяш на свобода. Как ще можете да научите нещо, как ще изживеете своя опит, ако знаете, че съм там — един щит между вас и вашия избор? — После се обърна усмихната към мен. — Това е едно алтернативно езеро Хийли — продължи тя. — Хидропланът е тук за забавление. Вие ми напомнихте колко много обичам да летя, затова направих този близнак на Мърморко и поле-тях хем за да се упражнявам, хем да ви търся. Каква изненада, обаче, да кацна със спуснат колесник във водата, а?

Тя забеляза ужаса ми и вдигна ръка.

— Навреме се усетих. Миг преди да се докосна до водата, призовах умението на този аспект от мен, който най-много се оправяше с хидроплани и ти ми извика: „Вдигни колесника!“. Благодаря ти.

Тя докосна рамото на Лесли.

— Колко си наблюдателна да забележиш, че не съм оставила стъпки по пясъка. Това беше, за да ви напомня да изберете свой собствен път, да следвате собственото си чувство за правилен избор, а не нечие друго. Но вие вече знаете това.

— О, Пай — каза Лесли, — как можем да следваме чувството си за правилен избор, какво можем да направим в свят като този… Ти познаваш ли Иван и Татяна?

Тя кимна.

— Толкова ги обичахме! — каза Лесли и гласът й пресекна. — А именно американци ги избиха! Това бяхме ние, Пай!

— Не бяхте вие, мила моя. Как можеш да си помислиш, че вие можете да ги убиете! — Тя повдигна брадичката на Лесли и я погледна в очите. — Запомни, нищо на тази рисунка не е случайно, нищо не е без причина.

— Каква причина може да има? — извиках аз. — Ти не беше там, ти не изпита този ужас! — Московската нощ нахлу отново в нас, сякаш бяхме избили в тъмното собственото си семейство.

— Ричард, рисунката съдържа всички възможности — каза тя спокойно, — абсолютна свобода на избора. Тя е като книга. Всяко събитие е дума, изречение, част от безкрайна история; всяка буква остава завинаги на страницата. Това, което се изменя, е съзнанието, то избира какво да чете и какво да остави непрочетено. Когато отвориш на страница за ядрена война, в отчаяние ли изпадаш или си вземаш поука от това, което иска да ви каже. Дали ще умреш, като прочетеш страницата или ще преминеш на следващите страници, помъдрял от това, което си прочел?

— Ние не умряхме — казах аз. — Но се надявам, че сме станали по-мъдри.

— Вие имахте една обща страница с Татяна и Иван Кирилови и като прочетохте тази страница, тя бе прелистена. Тя — този момент — все още си съществува в очакване да промени сърцето на някого, който ще направи избора да я прочете. Но след като сте я научили, на вас не ви е нужно да я прочитате отново. Вие сте отминали тази страница, а и те също.

— И те ли? — попита Лесли, осмелила се да изпита надежда.

Пай се усмихна.

— Линда Олбрайт не ви ли напомни мъничко за Татяна Кирилова? А Кжиштоф не ви ли напомни поне малко за вашия приятел Иван? Нима пилотите от вашите Въздушни игри не превърнаха войната от нещо ужасно в забавление и не спасиха така своя свят от разрушение? Кои, мислите, че са те?

— Същите тези ли — попита Лесли, — които четоха с нас страницата за ужасната нощ в Москва?

— Да! — отговори Пай.

— И те ли също са ние? — попитах аз.

— Да! — Очите й блестяха. — Ти и Лесли, Линда и Машара, Жан-Пол и Атила, Иван и Аткин, Тинк и Пай, ние всички… сме… едно!

Леки вълнички припляснаха на пясъка и дочухме лек ветрец в дърветата.

— Има си причина да ви намеря — каза Пай, — има си причина вие да намерите Атила. Вие сте загрижени за мира и войната? Вие се приземявате на страници, които ви дават прозрение за мира и войната. Вие се страхувате да не бъдете разделени или че може да умрете и да се загубите един друг? Вие се приземявате в животи, които ще ви дадат познание за раздялата и за смъртта, а това, което научавате, ще измени завинаги света около вас. Вие обичате земята и се тревожите, че човечеството я унищожава? Вие виждате най-лошото и най-доброто, което може да се случи и научавате, че всичко зависи от собствения ви индивидуален избор.

— Нима искаш да кажеш, че ние създаваме нашата собствена действителност? — попитах аз. — Знам, че това е само израз, но не съм съгласен…

Тя се засмя весело, после посочи към хоризонта на изток.

— Сега е рано, рано сутрин — каза тя, като внезапно гласът й се понижи и стана мистериозен. — Тъмно. Стоим на бряг като този. Всеки миг ще започне да се зазорява. Студено.

Ние стояхме там в студеното и тъмното с нея и изживявахме разказа й.

— Пред нас са нашите стативи и платна, ние държим боите и четките си. — Имах чувство, че сме хипнотизирани от тези тъмни очи. Усетих в лявата си ръка палитрата, в дясната — четките — четки с грапава дървена дръжка.

— Сега на небето се издига светлина, виждате ли я? — каза тя. — Небето пламва, облива се в злато, призмите лед се разтапят в слънчевия изгрев…

Ние гледахме, омагьосани от багрите.