Едно

— Да, струва ми се. — И ме погледна с престорено изражение на ужасен пътник, вкопчила се в козирката на таблото.

Когато излязохме от пръските при кацането, оказа се, че сме все така в кабината — носехме се бавно по водата. Това обаче не беше океан, а и рисунката беше изчезнала.

Плавахме в планинско езеро, по брега с цвят на пчелен мед се виждаха борове и ели, водата под нас искреше бистра, отразявайки по пясъка слънчеви зайчета. Останахме на дрейф известно време, докато проумеем къде сме се озовали.

— Лесли! — възкликнах аз. — Това е мястото, където тренирах водно кацане, това е езерото Хийли! Излезли сме от рисунката!

Тя се огледа за някакъв знак, който да й подскаже друго.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Огледах се още веднъж. В ляво гористите склонове, които се спускат до водата, невисоки дървета в края на езерото. Отвъд дърветата трябваше да започва долина.

— Ура! — извиках аз, но думата прозвуча кухо и я бях произнесъл сам. Обърнах се към Лесли. На лицето й беше изписано разочарование.

— О, знам, че би трябвало да съм доволна, но ние едва бяхме започнали да учим и ни оставаше още толкова нещо да разберем!

Права беше. Аз също се бях почувствал някак измамен, сякаш внезапно беше светнало, актьорите изоставяха ролите си и излизаха от сцената преди да е свършила пиесата.

Спуснах водното кормило, натиснах педала, за да завия към брега и чух Лесли как извика:

— Виж! — посочи тя.

Точно срещу дясното крило, след като завихме, с нос, изтеглен на брега, беше „Мартин Сийбърд“.

— Аха! — казах аз. — Това е, наистина, сигурен съм. Всички тук са на упражнения. Вече сме си у дома, хубаво.

Хванах пак лоста и нашият хидроплан продължи шепнешком през езерото към другия.

Никъде не се долавяше никакво движение, никакъв признак на живот. Изключих двигателя и изминахме безшумно последните няколко мора. Носът се докосна леко до пясъка на около петдесет-шестдесет метра от другата машина.

Събух си обувките, стъпих във водата до глезените, помогнах на Лесли да слезе от самолета. После повдигнах носа на летящата лодка и я изтеглих на брега.

Лесли тръгна към другия Сийбърд, докато аз закотвях нашия на пясъка.

— Ало-о? — извика Лесли. — Ало!

— Никой ли няма? — попитах я, докато вървях към нея.

Тя не отговори. Стоеше до другия самолет и надничаше в кабината.

Летящата лодка беше близнак на Мърморко, боядисан по същия начин в сняг и дъга, както си бяхме измислили за нашия. Вътрешността на кабината беше същия цвят, със същото устройство, същия мокет на пода — всичко беше като нашето оборудване, чак до привичния екран и надписа на приборното табло.

— Съвпадение ли? — попита Лесли. — Друг самолет, съвсем същият като Мърморко!

— Странно. Много странно.

Пипнах кожуха на двигателя — още беше топъл.

— О-о-о! — възкликнах аз и усетих да ме обзема някакво мрачно предчувствие. Хванах Лесли за ръка и тръгнахме обратно към нашия хидроплан.

По средата на пътя тя спря и се обърна.

— Погледни това! Никакви други стъпки, освен нашите. Как може някой да е кацнал, да е излязъл от хидроплана си и да е изчезнал, без да остави нито една стъпка?

Стояхме в недоумение между двата Мърморковци.

— Сигурен ли си, че сме си у дома? — попита Лесли. — Изглежда като че ли още не сме напуснали рисунката?

— Да е копие на езерото Хийли? — попитах аз. — А как можем ние да оставяме стъпки, ако още сме призраци?

— Прав си. Пък и ако бяхме кацнали на рисунката, щяхме да сме открили някои аспекти на себе си — каза тя и замълча за малко, после погледна пак озадачена другия Сийбърд.

— А ако сме още в рисунката, това може да е някаква проверка — предположих аз. — Щом изглежда да няма никой, може би поуката е, че те са в някаква друга форма. Не можем да бъдем отделени от себе си. Ние никога не сме сами, освен ако не смятаме, че сме сами.

На пет-шест метра от нас светна рубинов лазер и там в бели джинси и блуза застана познато алтернативно ние.

— За какво, толкова ви обичам? Защото помните!

— И тя протегна ръце към нас.

— Пай! — Жена ми се втурна да я прегърне.

На това място — дали беше в рисунката или не — ние не бяхме призраци и те двете наистина се прегърнаха.

— Колко е хубаво да се видим! — възкликна Лесли.

— Не можеш да си представиш къде ли не бяхме!

Скъпата ни, най-умната… о, Пай, толкова много имаме да ти разказваме, толкова нещо имаме нужда да научим!

Пай се обърна към мен.

— Радваме се, че се върна! — казах аз и също я прегърнах. — Тогава защо ни остави така ненадейно?

Тя се усмихна, отиде до водата и седна с кръстосани нозе на брега, като потупа пясъка да седнем до нея.