Едно

Затичахме се да му помогнем, макар и представа да нямах какво бихме могли да сторим, дори ако бяхме от плът и кръв.

Когато се изкачи на височината, отблизо изглеждаше огромен. Гигантската котка стигаше до раменете на Лесли и трябва да тежеше около тон.

В дишането му се доловиха признаци на агония, разбрахме, че не му остава да живее много. По гърба и хълбоците му се беше спекла кръв. Животното рухна, провлачи се още няколко стъпки и отново рухна сред сребристите цветя. „Защо ли в последните мигове от живота си така отчаяно се стреми да достигне до дърветата?“ — запитах се аз.

— Ричи, какво да направим? Не може просто да седим така безпомощно! — В очите й се четеше мъка. — Трябва да има някакъв начин…

Лесли коленичи до масивната глава, протегна ръка да погали рухналото животно, за да облекчи сетните му мъки, обаче ръката й премина през козината му, без животното да усети докосването й.

— Няма нищо, мила — казах аз. — Може би и тигрите избират съдбата си като нас, за тях смъртта също не е край на живота… — „Вярно, помислих си аз, но колко студено утешение“.

— Не! Невъзможно е да сме дошли тук, за да видим това прекрасно… да го видим как умира ли? Невъзможно е, Ричи!

Огромното животно потрепери в тревата.

— Миличка — казах аз и я притеглих до себе си. — Трябва да има причина. Винаги има някаква причина. Но просто в момента не знаем точно каква е тя.

Откъм края на гората се донесе глас, пълен с любов като светлината, но прокънтя като гръмотевица.

— Тайин!

Мигновено се обърнахме.

На края на поляната, сред цветята стоеше една жена. Отначало я помислих за Пай, но кожата й беше по-светла, а косата й с цвят на есенни кленови листа беше по-дълга, отколкото на нашата водачка. В същото време тя изглеждаше като сестра на нашето аз от другия свят точно толкова, колкото и на жена ми — същата извивка на бузите, същите волева челюст. Беше облечена с рокля в пролетно-зелено и над нея пелерина в тъмно-изумрудено, която стигаше до тревата.

Докато я разглеждахме, тя стигна до рухналото животно.

Огромното същество потръпна, надигна глава и с последни сили жално изръмжа към нея.

Жената дотича като зелен вихър, коленичи без страх до него, погали го нежно — ръцете й изглеждаха съвсем мънички върху огромната му глава.

— Стани, хайде… — прошепна тя. Той се помъчи да я послуша, лапите му проритаха във въздуха.

— Страхувам се, че е много тежко ранен, мадам — казах аз. — Едва ли може да се направи нещо повече.

Тя не ме чу. Затворила очи, тя се концентрираше над формата на животното и му предаваше обич, като лекичко го потупваше. После внезапно отвори очи и каза:

— Тайин, мъничък, стани!

Леопардът изръмжа, скочи на крака, отърси се и от кожата му се разлетяха тревички, като дишаше дълбоко, той се надвеси над жената в цветята.

Тя стана и обгърна с ръце врата на животното, докосна раните му, погали козината на плещите му.

— Тайин, глупаво коте — каза тя. — Къде отиде цялата ти ловкост? Не ти е времето да умираш!

Спечената кръв бе изчезнала от екзотичната козина, като изчеткана прах. Огромното същество погледна надолу към нея, притвори очи за миг и погали муцуна в рамото й.

— Бих те помолила да поостанеш — каза жената, — но можеш ли да задържиш едно изгладняло коте, м-м? Върви. Хващай си пътя.

Той изръмжа като дракон, не искаше да си тръгва.

— Върви! И внимавай по скалите, Тайин — каза тя. — Не си планинска коза.

Великанът поклати глава към нея, после я разтърси и заподскача с грациозна лекота през поляната, като разлюля тревата и изчезна сред дърветата.

Жената го проследи с поглед, докато се скри, после се обърна просто към нас.

— Обича височините — каза тя, примирена с безразсъдството му. — Много го влече височината, но не може да разбере, че не всяка скала издържа тежестта му.

— Какво направихте вие? — попита Лесли. — Ние мислехме… изглеждаше толкова зле, че помислихме…

Жената се обърна и тръгна към билото на хълма, като ни махна да я последваме.

— Раните на животните заздравят бързо — каза тя, — но понякога е нужно да им се помогне с малко обич, за да им мине по-бързо. Тайин е стар приятел.

— И ние с вас трябва да сме стари приятели — казах аз, — щом можете да ни виждате. Коя сте вие?

Тя ни наблюдаваше, докато вървяхме — това изумително лице с очи, по-дълбоко зелени от пелерината й, които ни сканираха мигновено като лазер с неуловими движения от ляво на дясно, разчитайки съдържанието на душата ни. Колко интелигентни очи! Никаква надменност, никаква покровителственост.

После тя се усмихна, сякаш внезапно осъзнала нещо.

— Лесли и Ричард! — възкликна тя. — Аз съм Машара!

Как можеше да ни познава? Къде сме се срещали? Какво значение имаше тя за това място и какво означаваше то за. нея?

Гъмжах от въпроси. Каква ли цивилизация съществуваше невидимо тук? Какви са нейните ценности? Каква беше тази жена!

— Аз съм вие в моето измерение — каза тя, сякаш чула мислите ми. — Тези, които ви познават тук, ви наричат Машара.

— Какво е това измерение? — попита Лесли. — Къде се намира това място? Кога…? Тя се засмя.

— И аз имам въпроси към вас. Елате.