Елементарните частици

Всъщност идеално би било да поканят няколко избрани двойки и да прекарат вечерта у дома, като беседват приятелски, разменяйки ласки. Брюно беше сигурен, че рано или късно ще стигнат до този вариант; необходимо беше също така да възобнови упражненията за укрепване на мускулите, предлагани от американската сексоложка. Неговата връзка с Кристиан беше важна и сериозна и го беше дарила с повече радост от което и да е друго събитие през живота му. Поне така си мислеше, докато я гледаше как се облича и как шета в кухнята. Най-често обаче, когато през седмицата беше далеч от нея, го обземаше предчувствие, че това не е нищо повече от лош фарс, че съдбата е на път да му изиграе една последна, отвратителна шега. Ние най-силно и болезнено преживяваме нещастието в случаите, когато ни се струва, че щастието е близко, напълно възможно и достижимо.

Бедата ги сполетя в една февруарска нощ, докато се намираха в „Крис и Маню“. В централната зала Кристиан лижеше излегналия се върху един матрак Брюно, който я държеше за ръка. Коленичила пред него, тя беше предоставила задница на минаващите край тях мъже, които спираха, нахлузваха презерватив и проникваха един след друг в нея. Вече се бяха изредили петима, без тя дори да ги погледне; притворила очи, като в сън, тя галеше с език члена на Брюно, изследвайки го сантиметър по сантиметър. Внезапно изпищя рязко, само веднъж. Типът зад нея, едър къдрокос здравеняк, продължаваше да действа добросъвестно със силни постъпателни движения; погледът му беше безизразен и разсеян. „Спрете! Спрете!“, извика му Брюно; имаше усещането, че крещи, но гласът му се прекърши и той издаде само немощно джавкане. Той се изправи, отблъсна грубо мъжа, който остана изумен, с навирен член и разперени ръце. Кристиан беше паднала встрани със сгърчено от болка лице. „Можеш ли да се движиш?“ — запита я той. Тя поклати отрицателно глава; той се втурна към бара и поиска телефон. Екипът на „Спешна помощ“ пристигна след десет минути. Всички присъстващи се бяха облекли; при пълна тишина те гледаха как санитарите вдигат Кристиан и я полагат върху носилката. Брюно се качи с нея в линейката; намираха се недалеч от болницата „Отел-Дийо“. Прекара няколко часа в очакване, разхождайки се по застлания с линолеум коридор, после дойде лекарят и му съобщи, че Кристиан спи и животът й е вън от опасност.

На следващия ден, в неделя, й направиха пункция на костния мозък; Брюно пристигна към шест часа. Вече се беше стъмнило и над Сена валеше ситен, студен дъжд. Кристиан беше седнала в леглото, облегната на възглавниците. Тя го видя и му се усмихна. Диагнозата беше ясна: некроза на опашните прешлени в нелечим стадий. Очаквала това от няколко месеца и можело да се случи във всеки момент; лекарствата само забавили процеса, без да го спрат. Сега вече заболяването нямало да прогресира и нямало опасност от други усложнения; краката й обаче били парализирани, и то необратимо.

Изписаха я от болницата след десет дни; Брюно беше там. Положението се беше променило; животът се състои от дълги периоди, изпълнени със смътна скука; после внезапно настъпва прелом, който се оказва окончателен. Занапред Кристиан щеше да получава инвалидна пенсия и повече никога нямаше да работи; имаше право дори на домашна помощница. Тя завъртя към него колелата на инвалидната количка; беше все още непохватна, трябваше да положи усилие, а ръцете й не бяха заякнали. Брюно я целуна по бузите, след това по устните.

— Сега вече можеш да дойдеш да живееш при мен в Париж — каза той.

Кристиан вдигна глава, погледна го право в очите и той не можа да издържи погледа й.

— Сигурен ли си? — запита тихо тя. — Сигурен ли си, че наистина желаеш това?

Той не отвърна или поне се забави с отговора. Мина половин минута и тя добави:

— Не си длъжен. Остава ти толкова малко време да поживееш; не си длъжен да се грижиш за някаква саката.