Елементарните частици

Елементите на съвременното съзнание не са в състояние да приемат мисълта за участта ни на смъртни. Никога, през никой период от човешката история, при никоя цивилизация хората не са мислили така дълго и постоянно за своята възраст; в ума на всеки е налице перспектива за едно просто бъдеще: неизбежно ще настъпи момент, когато отреденото от живота количество физически наслади ще стане по-малко от количеството болка, което го очаква (впрочем дълбоко в себе си човек чувства как броячът се върти, а той се върти само в една посока). Такова рационално претегляне на насладите и болките, което всеки рано или късно е принуден да направи, неизбежно води на определена възраст до мисълта за самоубийство. По този повод е уместно да се припомни случаят с Дельоз и Дьобор, двама уважавани интелектуалци от края на миналия век, които се самоубиха без конкретна причина само защото повече не са в състояние да понасят перспективата на собствената си физическа деградация. Тяхната постъпка не предизвика никакво учудване, никакви коментари; в по-общ план зачестилите самоубийства на хора над определена възраст днес ни се струват напълно разбираеми. По същия начин би могла да се изтъкне друга многозначителна подробност — реакцията на хората пред опасността от терористичен акт: почти във всички случаи те предпочитат да загинат на място, отколкото да останат осакатени или обезобразени. Това се дължи, разбира се, отчасти на факта, че животът просто им е дотегнал, но преди всичко на простата истина, че нищо, включително самата смърт, не ги ужасява толкова, колкото мисълта, че ще трябва да обитават едно немощно тяло.

Отклони се от главния път при Ла Шапел ан Сервал. Най-простото решение беше да се тресне в някое дърво, докато прекосява Компиенската гора. Онези няколко секунди колебание в болницата не му даваха мира: горката Кристиан. След това се беше колебал още няколко дни дали да й се обади; знаеше, че тя е сама в скромния апартамент заедно със сина си, представяше си инвалидната количка редом с телефона. Нищо не го принуждаваше да се грижи за една саката, тя самата го бе казала, и беше сигурен, че е умряла без каквато и да било ненавист. Бяха открили разбитата инвалидна количка на най-долната площадка на стълбището, до пощенските кутии. Тя самата беше с подпухнало лице и строшен врат. Името на Брюно фигурираше в графата „да се предупреди при нещастен случай“; смъртта беше настъпила малко преди да бъде преместена в болница.

Траурният комплекс се намираше недалеч от Ноайон, по пътя за Шони, трябваше да се завие веднага след Бабьоф. Двамата служители в синьо работно облекло го очакваха в бяла панелна постройка, чиято вътрешност беше прекалено отоплена и с многото си радиатори напомняше класна стая в технически лицей. През големите прозорци се виждаха ниските модерни сгради на жилищен квартал за хора от средната класа. Все още отвореният ковчег беше положен върху разтегателна маса. Брюно се приближи, видя тялото на Кристиан и почувства, че залита назад; главата му силно се удари в пода. Служителите внимателно му помогнаха да се изправи. „Плачете! Трябва да си поплачете!“ — настойчиво го уговаряше по-възрастният от тях. Той поклати глава; знаеше, че няма да успее. Тялото на Кристиан вече не можеше да се движи, да диша, нито да говори. Тялото на Кристиан вече не можеше да обича, за него вече нямаше никакво бъдеще и за това беше виновен единствено и само Брюно. Сега вече всички карти бяха изиграни, последното раздаване беше останало в миналото и той окончателно беше изгубил играта. Подобно на родителите си преди него, се бе оказал неспособен да обича. В състояние на странно вцепенение, увиснал сякаш на няколко сантиметра над земята, той видя как служителите закрепят капака с помощта на електрическа отвертка. Последва ги до „стената на мълчанието“, висока три метра сива бетонна стена, в която на редове едни над други бяха разположени погребалните ниши; поне половината от тях бяха празни. По-възрастният служител прегледа някакъв списък и се отправи към ниша 632; колегата му тикаше след него ковчега на количка с две колела. Въздухът беше влажен и студен, дори започна да ръми. Ниша 632 се намираше на средна височина, на около метър и половина от земята. Ловко и с привични движения двамата служители повдигнаха ковчега и го плъзнаха в нишата; всичко продължи само няколко секунди. С помощта на пневматичен пистолет те вкараха в отвора малко бързосъхнещ бетон; сетне по-възрастният накара Брюно да се подпише в регистъра. Преди да си тръгне, му обърна внимание, че ако иска, може да остане да се помоли.

На връщане Брюно мина по магистрала А1 и към единайсет часа стигна до околовръстното. Беше си взел цял ден отпуск, тъй като дори не подозираше, че церемонията може да се окаже толкова кратка. Мина през „Порт Шатийон“ и намери място за паркиране на улица „Албер Сорел“, точно срещу апартамента на бившата си жена.