Елементарните частици

Мишел с определено любопитство се вгледа в смуглото създание, свито в постелята, което ги проследи с поглед, докато влизаха. В края на краищата виждаше майка си едва за втори и по всяка вероятност за последен път. Онова, което най-напред го порази, беше изключителната й мършавост, изпъкналите скули и сгърчените ръце. Потъмнялото й лице имаше землист цвят, тя дишаше с мъка и очевидно беше на края на силите си; ала над придобилия формата на клюн нос в полумрака грееха грамадни светли очи. Той внимателно се приближи до проснатото тяло.

— Не се притеснявай — обади се Брюно, — тя вече не може да говори.

Вероятно тя действително вече не можеше да говори, но очевидно беше в пълно съзнание. Дали го беше познала? Едва ли. Възможно беше да го бърка с баща му; Мишел знаеше, че удивително прилича на него, когато е бил на същата възраст. Каквото и да се твърди, има личности, които играят решаваща роля в живота на човека и са в състояние да му дадат нова насока; те сякаш разделят живота на две. Така за Жанин, прекръстила се на Джейн, всичко се делеше на преди и след бащата на Мишел. Преди да се срещне с него, тя не беше нищо повече от разпътна богата буржоазка; след тази среща се беше превърнала в нещо друго, далеч по-катастрофално. Впрочем в случая думата „среща“ би могла да бъде употребена съвсем условно, тъй като в действителност такава въобще не се бе състояла. Просто пътищата им се бяха кръстосали, бяха създали дете и нищо повече. Тя така и не беше успяла да проникне в тайната, която криеше у себе си Марк Джерзински, дори не бе направила опит да я разгадае. Дали си припомняше за нея сега, когато проваленият й живот беше към края си? Твърде възможно.

Брюно се отпусна тежко на един стол до леглото.

— Ти си просто една дърта курва… — каза наставнически той. — Заслужаваш да пукнеш.

Мишел седна срещу него до главата на болната и запали цигара.

— Пожелала си да бъдеш кремирана? — продължи с въодушевление Брюно. — Чудесно, ще те кремираме. Ще поставя онова, което остане от тебе, в едно гърне и всяка сутрин ще пикая върху праха ти.

Той доволно поклати глава; от пресипналото гърло на Джейн излезе нечленоразделен звук. В този момент се появи Черния хипи.

— Ще пийнете ли нещо? — запита с леден глас той.

— Разбира се, мой човек! — изрева Брюно. — Иска ли питане? Я си размърдай задника, Дюкон!

Младежът излезе и се върна с бутилка уиски и две чаши. Брюно напълни догоре чашата си и веднага я преполови.

— Ще трябва да го извините, развълнуван е… — обади се едва чуто Мишел.

— Точно така! — потвърди природеният му брат. — Остави ни да се отдадем на мъката, Дюкон — той допи чашата, примляска и отново я напълни. — Тези педали имат пълно право да бъдат нащрек — отбеляза той. — Завещала им е цялото си имущество, а те са наясно, че децата имат неотчуждимо право на наследство. Решим ли да оспорваме завещанието, непременно ще спечелим.

Мишел не каза нищо, нямаше никакво желание да обсъжда въпроса. Последвалото мълчание продължи доста дълго. В съседната стая също не говореха; чуваше се само дрезгавото и слабо дишане на агонизиращата.

— Искала е да остане млада, нищо повече… — каза изнурено и с примирителен тон Мишел. — Искала е да продължи да се среща с младежи и в никакъв случай с децата си, които биха й напомняли, че принадлежи към предишното поколение. Напълно обяснимо и разбираемо. Сега ми се иска да си ходя. Как мислиш, скоро ли ще умре?

Брюно сви рамене в знак на неведение. Мишел се изправи и мина в другата стая. Сивокосия хипи се бе заел да стърже екологично чисти моркови. Опита се да разбере от него какво точно е казал лекарят, но старият маргинал му даде доста неясни и несвързани с въпроса сведения.

— Беше лъчезарна жена… — подчерта той с морков в ръката. — Мислим, че е готова да приеме смъртта, защото е постигнала достатъчно високо равнище на духовна реализация.

Какво точно искаше да каже с това? Безполезно беше да се влиза в подробности. Очевидно старият глупак не влагаше в тези думи никакъв смисъл, просто издаваше шум с устата си. Изгубил търпение, Мишел му обърна гръб и се върна при Брюно.

— Тези малоумни хипита… — измърмори той, докато сядаше, — всички те си въобразяват, че религията е индивидуално състояние, основано върху съзерцанието, духовното дирене и пр. Не са способни да проумеят, че, напротив, тя е чисто социална категория, основана върху строго установени обреди, правила и церемонии. Според Огюст Конт ролята на религията се свежда единствено до това, да доведе човечеството до състояние на съвършено единение.