Елементарните частици

Лекарят без колебание потвърди неговата диагноза. Той беше придружен от общински служител и от този момент нататък започнаха проблемите. Къде биха желали да бъде откарано тялото? Може би в семейната гробница? Мишел въобще не знаеше какво да отговори, чувстваше се изтощен и объркан. Ако бяха съхранили помежду си топли и близки семейни отношения, нямаше да се озоват тук и да стават за смях пред общинския служител, който при това продължаваше да се държи съвсем коректно. Брюно изобщо не се интересуваше от създалото се положение; седнал настрани, той играеше тетрис на лаптопа си.

— В такъв случай… — продължи служителят, — можем да ви предложим място в гробището на Саорж. Вероятно ще ви бъде доста далече да идвате за помен особено ако не сте от този край, но от гледна точка на транспортирането естествено е много по-практично. Погребението може да стане още днес следобед, в момента нямаме много ангажименти. Предполагам, че няма да има затруднения с разрешението.

— Никакви затруднения! — обади се лекарят с донякъде прекалено въодушевление: — Формулярите са у мен… — и той със закачлива усмивка размаха кочан бланки.

— Мамка му! Загубих… — измърмори Брюно. И наистина от компютъра му се раздаде весела мелодия.

— Значи за погребението имаме вашето съгласие, господин Клеман? — повиши глас служителят.

— Нищо подобно! — скочи Брюно. — Майка ми искаше да бъде кремирана и много държеше на това!

Служителят се намръщи. Общината в Саорж не разполагаше с крематориум; инсталацията беше прекалено скъпа и монтирането й не беше оправдано от гледна точка на търсенето. Според него подобно нещо трудно би могло да се осъществи.

— Такава беше последната воля на майка ми — важно настоя Брюно.

Настъпи мълчание. Общинският служител мислеше напрегнато.

— В Ница има крематориум… — обади се плахо той. — Бихме могли да осигурим транспорт в двете посоки, ако все още сте съгласни за погребение в общинското гробище. Разноските, разбира се, са за ваша сметка…

Никой не му отвърна.

— Ще се обадя по телефона… — продължи той. — Трябва да се осведомим за свободните часове на крематориума.

Той прелисти бележника си, извади мобилен телефон и започна да набира някакъв номер, но в този момент отново се намеси Брюно.

— Остави това… — махна с ръка той. — Ще я погребем тук. Майната й на последната воля. Ти плащаш! — обърна се той към Мишел с повелителен тон.

Без да възрази, Мишел извади чековата си книжка и се осведоми колко струва гробно място за срок от трийсет години.

— Правилно решение — подкрепи го общинският служител. — Трийсет години ви осигуряват възможността и за други погребения.

Гробището се намираше на стотина метра над селото. Двама мъже в сини работни комбинезони носеха ковчега. Бяха избрали обичайния модел от бели чамови дъски, каквито имаха цял куп в общинския склад; очевидно в Саорж ритуалната служба действаше безотказно. Наближаваше да се мръкне, но все още беше доста горещо. Брюно и Мишел вървяха рамо до рамо на две крачки след ковчега; редом с тях крачеше Сивокосия хипи, който бе настоял да придружи Джейн до последното й жилище. Пътят беше каменист, твърд и изглежда, всичко това имаше някакъв смисъл. В небето, не много високо, се рееше граблива птица, вероятно мишелов.

— Тук навярно е същински змиярник… — предположи Брюно.

Той се наведе и взе бял камък с много остри ръбове. Точно преди да завият към гробището, сякаш за да потвърди думите му, между два храста до оградата се показа пепелянка. Брюно се прицели и с все сили запрати камъка, който се разби в зида съвсем близко до главата на влечугото.

— Природата е отредила място и за змиите… — обади се с известен укор Сивокосия хипи.

— Да ти пикая на природата, мой човек! Да й сера в устата! — Брюно отново беше на път да излезе от кожата си. — Майната й на природата… Да й го начукам на природата! — продължи да ръмжи яростно той още няколко минути.

Докато спускаха ковчега обаче, той се държа прилично, като от време на време промърморваше нещо и клатеше глава, сякаш случващото се му навяваше необичайни мисли, които обаче бяха все още прекалено смътни, за да бъдат изразени на глас. След церемонията Мишел даде на гробарите щедър бакшиш — предположи, че такъв е обичаят. До влака му оставаше четвърт част; Брюно реши да пътува с него.

Сбогуваха се на гарата в Ница. Повече никога нямаше да се видят, но все още не знаеха това.

— Как се чувстваш в клиниката? — запита Мишел.

— Бива, спокойно е, а и литият винаги ми е подръка — усмихна се съзаклятнически Брюно. — Няма да се прибирам веднага. Имам една свободна нощ. Ще отида в някой бар с курви, пълно е с такива в Ница — той смръщи чело. — От този литий въобще не ми става, но нищо, пак ще си прекарам готино.

Мишел кимна разсеяно и се качи във вагона; беше си запазил спално място.

Част трета Емоционална безпределност

1