Елементарните частици

— Аз вече не съм учен — отвърна с обезоръжаваща простота Деплешен. — Може би именно поради това на стари години се оставям да ме занимават метафизични проблеми. Ала сигурен съм, че вие имате право. Учените трябва да продължават да изследват, да експериментират, да откриват нови закони, а останалото няма никакво значение. Спомнете си мисълта на Паскал: „Трябва да се каже общо: това се прави чрез фигура и движение, защото отговаря на истината. Но да ги определим точно и да сглобим машината, е смешно. Защото е безсмислено, несигурно и много трудно“19. Разбира се, за сетен път е прав той, а не Декарт. Впрочем… решихте ли какво ще предприемете занапред? Питам ви… (той махна с ръка в знак на извинение) заради тази история със срока.

— Да. Очаквам да получа назначение в Центъра за генетични изследвания в Голуей, Ирландия. Налага се в кратък срок да подготвя условията за провеждане на някои прости експерименти с широка гама радиоактивни маркери при точно определени параметри на температура и налягане. Нуждая се преди всичко от голяма изчислителна база и, доколкото зная, те разполагат с два паралелно свързани компютъра „Крей“20.

— Смятате да поемете по нов път в изследванията си? — в гласа на Деплешен пролича вълнение, което сам той долови и леко се усмихна, сякаш се подиграваше на самия себе си. После добави тихо: — Жаждата за знания…

— Според мен грешка би било да се работи, изхождайки единствено от естествената ДНК. Самата ДНК има сложна молекула, чиято еволюция донякъде е случайна: налице са неоправдани излишества, дълги вериги, в които не е кодирана информация, и какво ли не още. Ако целта е действително да бъдат изучени условията за мутация като цяло, трябва да се тръгне от най-простите самовъзпроизвеждащи се молекули, в които броят на връзките не надвишава няколкостотин.

Деплешен клатеше глава с блеснали очи и вече не криеше възбудата си. Италианските туристи си бяха заминали и сега освен тях в кафенето нямаше други посетители.

— Няма съмнение, че предстои продължителна работа — продължи Мишел. — Подложените на мутации структури принципно не се различават една от друга. Ала би трябвало да съществуват предпоставки за структурна стабилност на субатомно равнище. Ако успеем да изчислим една стабилна структура дори от няколкостотин атома, остава само въпросът за силата на въздействие… В крайна сметка може би донякъде избързвам.

— Може би не… — сега Деплешен говореше бавно и замечтано като човек, който съзира безкрайно далечни перспективи, достига до призрачни и неведоми прозрения.

— Необходима ми е пълна независимост на работата, извън йерархията на Центъра. Има неща, които все още са на етапа на чистата хипотеза: прекалено дълго и трудно би било да се обяснят.

— Аз, разбира се, ще пиша на Уолкот, който ръководи Центъра. Той е свестен и ще ви предостави пълна свобода. Вие, струва ми се, вече сте работили с тях? Онази история с кравите…

— Да, дребна работа.

— Не се тревожете. Излизам в пенсия (този път въпреки усмивката в гласа му прозвуча известна горчивина), но все още разполагам с достатъчно влияние. В административно отношение ще се водите в неплатен отпуск, който можете да продължавате всяка година, докогато желаете. Който и да ме наследи, едва ли ще преразгледа това решение.

Разделиха се недалеч от Пон Роял. Деплешен му подаде ръка. Той нямаше син, сексуалната му ориентация го бе лишила от такава възможност, а винаги се бе отнасял с насмешка към идеята за брак на приятелска основа. Държа ръката му в своята няколко секунди със съзнанието, че това, което преживява в момента, е нещо изключително. После си помисли колко изморен е всъщност; след това се обърна и тръгна сам покрай кея с букинистите. В продължение на минута-две Джерзински гледа човека, който се отдалечаваше в сгъстяващия се здрач.

2

На следващия ден обядва у Анабел, като й обясни много понятно, сбито и точно защо му се налага да замине за Ирландия. За него програмата, която му предстоеше да изпълни, беше напълно ясна, всичко се подреждаше съвсем логично. Най-важното беше да не се съсредоточава само върху ДНК, а да разглежда живото същество в неговата цялост като самовъзпроизвеждаща се система.

В първия момент Анабел не отвърна нищо; въпреки волята й обаче устните й леко се свиха. После отново наля вино в чашите; беше приготвила за вечеря риба и малкият й апартамент повече от всякога напомняше корабна каюта.

— Ти изобщо не си помислил да ме вземеш със себе си — думите й отекнаха в тишината; после настъпи продължително мълчание. — Изобщо не си се сетил — добави тя учудено и с детинско огорчение; сетне избухна в сълзи.

Той не помръдна; ако беше протегнал ръце към нея, тя непременно щеше да го отблъсне; хората имат нужда да си поплачат, понякога само това им остава.

— Двамата толкова добре се разбирахме, когато бяхме дванайсетгодишни… — обади се през сълзи тя.

Вдигна към него прекрасното си лице с изключително чисти черти. И сякаш без да мисли, внезапно заяви: