В началото на март ми се обадиха по телефона от инспектората по просветата. Една преподавателка от лицея в Мо излязла в отпуск по майчинство преди предвиденото и ми предлагаха да я замествам до края на учебната година. Отначало се поколебах, защото имах много лоши спомени от Мо; колебанието ми продължи три часа, след което си казах, че в края на краищата изобщо не ми пука. Вероятно именно това е старостта: емоционалните реакции отслабват, миналото буди у човека малко ненавист и малко радост; интересува го преди всичко функционирането на вътрешните му органи, тяхното неустойчиво равновесие. Когато слязох от влака и прекосих града, първото нещо, което ме порази, беше колко малък и грозен е той, напълно лишен от облик. През детството си всеки път когато пристигнех в Мо, имах чувството, че навлизам в някаква грамадна преизподня. Нищо подобно, преизподнята бе съвсем малка, без каквито и да било отличителни черти. Къщите, улиците… всичко това не будеше у мен никакви спомени; дори лицеят беше преустроен. Посетих сградата на бившия пансион, превърната в местен исторически музей. В същите тези помещения момчетата ме бяха удряли, унижавали, забавлявали се бяха да плюят и пикаят върху мен, да навират главата ми в клозетната чиния; въпреки това не изпитвах никакво вълнение, с изключение може би на лека тъга — без каквато и да било конкретна причина. «Дори Бог не може да заличи онова, което вече е било», твърди някъде католически автор, чието име не помня; ако се има предвид онова, което беше останало от моето детство в Мо, подобна задача, изглежда, не беше толкова трудна.
Няколко часа се разхождах из града, наминах дори към «Бар дьо ла плаж». Спомних си за Каролин Есеян, за Патрисия Овейе; всъщност аз изобщо не бях забравял за тях, така че околните улици ни най-малко не допринасяха за тези възпоминания. Срещнах много младежи, имигранти — повечето негри, много повече, отколкото навремето, и това действително беше нещо ново. Едва след това отидох да се представя в лицея. Директорът се пошегува по повод факта, че съм учил тук, и дори предложи да подири личното ми досие, но аз смених темата и успях да избегна това. Дадоха ми часове в три класа: една паралелка десети и две единайсети — хуманитарна и природоматематическа. Веднага ми стана ясно, че най-трудно ще ми бъде с хуманитарната, в която имаше три момчета и трийсетина момичета. Трийсетина шестнайсетгодишни момичета, блондинки, брюнетки и червенокоси, французойки, арабки, азиатки — до една прелестни и апетитни. При това беше ясно, че всички те правят секс, че сменят момчетата, радват се на младостта си; всеки ден минавах край автомата за презервативи и те ни най-малко не се стесняваха да го използват пред мен.