Елементарните частици

Гледах Бен: той се чешеше по главата, дръгнеше си топките, дъвчеше дъвка. Какво бе в състояние да проумее тази голяма маймуна? А и какво ли биха могли да проумеят останалите? Самият аз започвах да се колебая какво точно е искал да каже Пруст. Всички тези десетки страници, посветени на чистотата на кръвта, за благородството на гения, сравнен с благородството на произхода, специфичната среда на видните професори по медицина… всичко това ми изглеждаше като някаква дрънканица. Очевидно днес живеем в един опростен свят. Херцогиня Дьо Германт има далеч по-малко мангизи от рапъра Снууп Доги Дог; Снууп Доги Дог има много по-малко мангизи от Бил Гейтс, но затова пък момичетата си падат повече по него. Два параметъра, нищо повече. Някой би могъл да се захване естествено да напише роман в стила на Пруст за днешните тузари, да направи съпоставка между славата и богатството, да вмъкне сцени на сблъсък между славата за пред широката публика и дискретната слава, достояние на малцина посветени; подобна творба обаче не би представлявала никакъв интерес. Славата в областта на културата не е нищо друго освен посредствен ерзац на действителната слава, придобита чрез медиите; последната е свързана с развлекателната индустрия и благодарение на това носи повече пари от която и да било друга човешка дейност. Какво представлява някой банкер, министър или директор на компания в сравнение с една филмова или рок звезда? От финансова, сексуална и от всяка гледна точка просто една нула. В наши дни всички тези различителни стратегии на Пруст са лишени от всякакъв смисъл. Ако разгледаме човека като йерархично животно, като животно, което гради йерархии, то между днешното общество и това от XVIII век има толкова общо, колкото между небостъргача GAN и Малкия Трианон. Пруст докрай си остава европеец, един от последните истински европейци редом с Томас Ман; писаното от него вече няма никаква връзка с каквато и да било реалност. Без съмнение фразата по адрес на херцогиня Дьо Германт си оставаше великолепна. Въпреки това от нея на човек му ставаше някак тягостно и затова в крайна сметка аз се обърнах към Бодлер. Тревога, смърт, срам, пиянство, носталгия, погубено детство — това бяха все безспорни и непоклатими теми. Въпреки всичко положението си оставаше доста странно. Пролетта, топлината, всички тези възбуждащи желание момичета, а аз декламирам:

Бъди, о, моя Скръб, по-мъдра, търпелива.
Ти чака Вечерта; виж, вече е дошла
и в сумрака зловещ града гъмжащ обвива —
почивка за едни, за други пак тегла.

И в тоя тежък час тълпата нечестива
под бича на Страстта — палач на воля зла! —
за угризения на рабски пир отива.
Подай ми, Скръб, ръка; да бягаме! Ела…

12