Елементарните частици

Прекарах три нощи в «Сент Ан», след което бях преместен в психиатричната клиника към Министерството на образованието във Вериер льо Бюисон. Азуле беше видимо притеснен; през онази година започнаха да излизат много публикации за педофилията, сякаш всички се бяха сплотили около девиза «Бий педофила». Тази кампания се дължеше преди всичко на омразата към старците, на ненавист и отвращение към старостта и беше на път да се превърне в национална идея. Момичето беше петнайсетгодишно, аз бях негов учител, злоупотребил с авторитета си над него; на всичко отгоре беше арабче. С една дума, идеален повод за уволнение, последвано от линч. След две седмици настъпи известно успокоение: наближаваше краят на учебната година, очевидно Аджила не беше казала на никого. Случаят се превръщаше в класически. Изпаднал в депресия учител със склонност към самоубийство, който се нуждае от стабилизиране на психиката… Удивителното в цялата история беше, че лицеят в Мо не се славеше като трудно учебно заведение; присъствието ми в него обаче беше пробудило преживените в детството травми; с една дума, моят психотерапевт съумя да оформи документацията по най-добрия начин.

Прекарах в клиниката малко повече от шест месеца; баща ми идва на свиждане няколко пъти, изглеждаше угрижен и изморен. До такава степен бях тъпкан с невролептици, че не изпитвах никакво сексуално желание; от време на време обаче сестрите ме вземаха в обятията си. В такива случаи се сгушвах до тях и оставах неподвижен в продължение на две минути, после отново си лягах. Това ми се отразяваше толкова добре, че главният психиатър ги беше посъветвал да приемат държанието ми, ако не им е много неприятно. Той подозираше, че Азуле не му е казал всичко, но имаше къде по-тежки случаи от моя, шизофреници и опасни луди, така че нямаше много време да се занимава с мен; имах си лекуващ лекар и според него това беше напълно достатъчно.

Естествено вече не можеше да става и дума за преподавателска работа, но в началото на 1991 година Министерството на образованието ме преназначи в Комисията за програмите по френски език. По този начин губех лекторските и училищните ваканции, но заплатата ми не беше по-малка. Скоро след това се разведох с Ан. Спряхме се на класическия вариант — плащане на издръжка и редуване в грижите за детето; така или иначе, адвокатите не ни оставиха избор, налагайки ни типово споразумение. Бяхме първи на опашката пред съдебната зала, съдията четеше като картечница и цялото дело по развода трая не повече от петнайсет минути. В ранния следобед излязохме заедно на стълбите на Съдебната палата. Беше началото на март, аз бях на трийсет и пет години; знаех, че първата половина на живота ми е приключила“.

Брюно замълча. Вече беше дълбока нощ; нито той, нито Кристиан се бяха облекли. Погледна към нея. В този момент тя направи нещо удивително: приближи се, прегърна го и го целуна по двете бузи.

— През последвалите години всичко продължи постарому — подхвана тихо Брюно. — Присадих си коса, операцията мина успешно, хирургът беше приятел на баща ми. Все така ходех редовно в Гимнастическия клуб. За отпуската прибягвах до услугите на „Нувел Фронтиер“ или отново на „Клуб Медитеране“ и на Учителския синдикат. Имах няколко любовни истории, впрочем доста малко на брой; общо взето, жените на моята възраст нямат чак такава нужда от секс. Те естествено твърдят обратното и е истина, че от време на време им се ще да изпитат отново емоция, страст, желание; аз обаче не бях в състояние да предизвикам у тях подобно нещо. До този момент не бях срещал жена като теб. Дори бях изгубил надежда, че подобни жени въобще съществуват.

— Нужно е… — промълви тя някак сподавено — нужно е известно великодушие, нужно е някой да започне пръв. Не зная как бих реагирала самата аз, ако бях на мястото на онази арабка. Но сигурна съм, че и в онзи момент у теб е имало нещо трогателно. В края на краищата си мисля, че сигурно щях да приема да ти доставя удоволствие.

Тя полегна, сложи глава между краката на Брюно и няколко пъти лизна главичката на члена му.

— Бих хапнала нещо… — внезапно каза тя. — Вече е два след полунощ, но в Париж все ще се намери някое местенце, нали?

— Разбира се.

— Мога да те накарам да свършиш сега, или предпочиташ в таксито?

— Не, сега.

15 Хипотезата на Макмилан