Есенен мост

Вече беше твърде късно да го даде на господаря Генджи. Той се бе върнал при своите самураи, те щяха да я питат какво иска и може би нямаше да е добре да им казва какво бе намерила. Може да е нещо тайно, за което единствено господарят Генджи трябва да знае. Щом господарят Таро го предаде, можеше ли човек да бъде сигурен в останалите самураи? Сега, след като вече бе абатиса, трябваше да действа предпазливо. Щеше да изчака подходящия момент и тогава да даде свитъка на господаря Генджи.

До себе си чу приглушен глас. Горо все още държеше ръцете си до устата, където тя ги беше поставила.

— Сега можеш да свалиш ръцете си, Горо.

— Кими — каза Горо.

— Горо — отвърна Кими.

— Кими.

— Горо.

— Кими.

Сан Франциско

Японската общност в града бе много малка, не повече от няколко десетки хора, така че когато пристигнаха двама техни сънародници, всички разбраха. Те не бяха търговци, учени или фермери. Поведението им напълно издаваше тяхната самурайска природа, независимо от усилията да имитират западния начин на обличане и отсъствието на типичните два меча, които те не можеха открито да носят в Америка.

Мистър Старк, представителят в Сан Франциско на владетеля Генджи от Акаока, незабавно бе уведомен, че новопристигналите двама японци очевидно са самураи и задават много въпроси относно госпожа Хейко, младото момче Макото и господин Старк. Информацията, разбира се, не бе директно съобщена на господин Старк, тъй като той не разбираше японски. Както обикновено я получи госпожа Старк. Тя благодари на своите информатори и настоя въпреки възраженията им те да получат награда. Японците в Сан Франциско бяха щастливи да услужат на господаря Генджи, който макар да не присъстваше тук, се намираше най-близо в сравнение с останалите велики владетели на Япония. Америка не беше Япония и тук, в Калифорния, те не бяха длъжни да засвидетелстват своята преданост към който и да било владетел. Все пак на тях им се струваше благоразумно да спазват традиционните форми на поведение, докато по безспорен начин не се докаже, че вече не са необходими. Всеки бе чувал случки за хора, които предварително бяха повярвали в настъпването на новата ера, не са засвидетелствали необходимото уважение и са се разделили с главите. Въпреки че подобно нещо не можеше да се случи в Америка, защо да поемат излишни рискове?

След по-малко от седмица новопристигналите японци си бяха отишли. Всички предположиха, че са прекосили континента по новата трансконтинентална железница или са поели с кораб на север или на юг до Канада или Мексико, или някъде другаде.

По чиста случайност, почти по същото време две тела бяха намерени да се люшкат във водите на залива Сан Франциско. Или по-скоро останките от две тела. Това, което акулите не бяха изяли, се бе разложило в морето, а разчленяването на телата правеше невъзможно определянето на самоличността им или причината за смъртта. Предприемачът, наеман от властите в града за подобни задачи, можеше да потвърди, че най-вероятно става въпрос за две тела, тъй като ръцете и единият крак не съответстваха на останалите части от торса, освен ако всички те не бяха принадлежали на някакъв изрод, участвал в циркови представления. С известна сигурност той можеше да твърди също, че бяха двама мъже, в случай че въобще бяха двама, или пък жени с много мъжки признаци. За всичко останало специалистът можеше само да предполага. Смяташе, че са мексиканци, китайци, индийци или дори ирландци, негри или германци, но в никакъв случай хавайци. Преди шест години бе преглеждал трупа на зверски убит в една хотелска стая хаваец — прострелян с множество куршуми, ръган многократно с нож, жестоко налаган с тояга. Оттогава предприемачът бе заключил, че всички хавайци са такива, тоест изключително едри мъже. Останките, които гледаше пред себе си в момента, бяха прекалено малки, за да принадлежат на хавайци. Единствено в това беше сигурен.

Предвид на останките и вечно пияното състояние на специалиста, нямаше как да се разбере нищо повече.

1882 година, абатство Мушиндо

— Горо — рече преподобната абатиса Джинтоку.

Очите й се отвориха. От медитацията я извади не камбанният звън, а собственият й глас, който сякаш идваше от далеч.

Другите монахини продължаваха да медитират, потънали в тишина и спокойствие. Те знаеха, че като се отдават на състрадателното напътствие на Буда, позволяват на затворените вътре в тях преживявания и чувства да изплуват на повърхността. Понякога по време на медитация спонтанно се изричаха думи, изтръгваха се стенания, смях или дори се чуваше похъркване от тези, които са допуснали вниманието им да бъде отклонено. Ако нещо трябваше да се направи, то дежурният наблюдаващ, въоръжен с пръчка, би могъл да накара съзнанието да се съсредоточи отново там, където му е мястото.