Есенен мост

Абатисата се поклони първо пред олтара, а след това на спътничките си по Пътя. Тихо благодари на Буда и божествата, пазители на храма, че са й дали мир по време на извършената току-що медитация. Тя напусна стаята и излезе навън. Нощта вече бе отминала. Ранните лъчи на утрото се появиха от изток. Абатисата се поклони, изпълнена с дълбока благодарност за това, че бе благословена с още един ден.

Абатството Мушиндо, бе казала госпожа Емили преди много години, когато тук имаше само един разрушен манастир, и Мушиндо отново бе станало абатство. Как бързо минаваха годините.

Като един дъх.

Преподобната абатиса прекоси двора, започваше да вали.

Токио

Макото Старк седна на перваза на прозореца и започна да си свива цигара. Намираше се на четвъртия и най-висок етаж на хотел, голяма и почти празна нова сграда в района Цукиджи, който бе запазен за чужденци. Големи сиви облаци се събираха над северозападния край на равнината Канто. Ако чувството му за ориентация не го лъжеше, сега валеше над абатството Мушиндо, скоро щеше да завали и в Токио. Той пъхна свитата цигара в уста и започна да я клати между устните си нагоре-надолу, както си представяше, че правят стрелците, за които бе чел в приключенските романи от своето детство.

Какво очакваше от отиването си в Мушиндо? Надяваше се да разбере нещо повече, но това, което узна, се оказа още по-разочароващо и объркващо. Не би трябвало да има особено значение, че разказите на Матю Старк и на майка му за битката в Мушиндо не съвпадаха с разказите на монахините. Но сега всяко противоречие придобиваше много по-голямо значение. Бе дошъл в Япония, за да открие истината — кой бе неговият род, — и сега се опасяваше, че една истина можеше да се окаже съвсем недостатъчна.

Все още с нехайно сложена между устните цигара, той напусна хотела и излезе да се поразходи из Цукиджи. Трудно можеше да се повярва, че преди малко повече от дванайсет години, когато столицата на императора Токио е била столица на шогуна и се е наричала Йедо, тази област е приютявала най-големите дворци на даймио — самураите военачалници, управлявали Япония в продължение на хиляди години. Дворците вече ги нямаше. На тяхно място бе построен този хотел и различни магазини и сгради, предназначени за чужденци. Или поне такава бе тяхната цел. Чужденците не се тълпяха тук, както се бе надявало новото правителство. Те продължаваха да предпочитат по-големите удобства и по-динамичния обществен живот на пристанището Йокохама, на около трийсет километра на запад. Цукиджи бе почти празен, доста зловещо състояние на фона на иначе претъпкания град. Полицаят при портата, облечен в западен стил, му се поклони, когато той напусна района. Сигурно полицаят не се намираше тук, за да предотвратява влизането на обикновени японци в Цукиджи, но присъствието му не насърчаваше свободното придвижване.

Докато прекосяваше Тихия океан, мислите на Макото в началото бяха насочени изцяло към Генджи Окумичи и въпросът за бащинството и отказването от такова. С парахода пътуването продължаваше няколко седмици. Само гневът и огорчението можеха да породят подобна необикновена концентрация. Времето обаче лекува, както и свежият морски въздух, пречистващото редуване на слънце и дъжд, просторът на гледката в океана с безкрайния хоризонт, ритъмът на самия кораб. Макото се изненада от чувството на оптимизъм, което растеше у него. Не заради реакцията, която очакваше от Генджи. Той бе отхвърлил Макото преди двайсет години и продължаваше да го отхвърля оттогава. Почти нямаше причина да вярва, че неговото пристигане в Япония можеше по някакъв начин да промени нещата.

Нарастващата му надежда бе свързана не с Генджи, а със самата Япония.

Макото не помнеше момент, в който да не се е възползвал от изгодите, получени благодарение на богатството и политическата власт на своето семейство. Никога не е оставал без закрилата на самоотвержени охранители и без грижите на внимателни служители. Социалният му кръг се състоеше главно от хора с подобно на неговото минало и, разбира се, от децата на прислугата. По онова време той приличаше на малцината избрани, които представляваха елита на Сан Франциско. Като дете мислеше, че той бе абсолютно същият като всички останали. Усети разликата, когато излезе от детската възраст и се превърна в младеж и когато събиранията, на които присъстваше, постепенно се превръщаха от детски игри в танци и флиртове. Взаимоотношенията започнаха да се характеризират с резервираност и дистанция, особено спрямо момичетата, дори онези, които бе познавал цял живот. Той разбра причината, без да му я казват. Не беше нужно да гледа прекалено надалеч. Тя се намираше във всяко огледало.