Есенен мост

Докато се намираше в Америка, той прочете по-голяма част от „Оливър Туист“, „Приказка за два града“ и „Големите надежди“, тъй като се твърдеше, че Дикенс е най-великият жив английски писател. Смит го намираше за забавен, но не усети някакъв забележителен размах на мисълта, не бе впечатлен от вкусовете и умението му да пише. Нито пък смяташе, че англичаните са особено проницателни. Тази чест Смит отдаваше на Джейн Остин, макар публично да не признаваше, че жена може да превъзхожда един мъж. Всъщност първият човек, пред който призна, че чете Остин, беше владетелят Генджи.

— Жените разбират битките между нас по-добре от мъжете — заяви Генджи. — Нашата първа писателка е била жена. Смятам, че досега никой мъж не е постигнал висотата на нейните наблюдения.

— Япония е последното място, където бих очаквал мъж да отстъпи първото място на жена. Не управлявате ли вие абсолютно и безпрекословно? Не е ли думата на мъжа закон? — учуди се Смит.

Смит бе чел — или по-точно казано, бе прегледал бегло — главите в „Залез и упадък на Римската империя“ на Едуард Гибън. Историята на варварите нашественици бе вълнуваща, а съдбата на императрица Теодора съдържаше полезно предупреждение. Жените не бива да се подценяват, а силата на тяхното отмъщение не бива да се пренебрегва. Той обаче въобще не можеше да види връзката с разрушаването на Рим заради живота, който е протичал в него.

Не бе чел нито Аристотел, нито Платон на гръцки и не възнамеряваше да го прави някога. Всъщност дори подобно намерение да е съществувало, знанията му по гръцки не биха му позволили да го осъществи. Не възнамеряваше да ги чете и на английски език. Трябваше ли да се преструва като останалите, че е нещо като американски атинянин? Отказваше да се впуска в такава идиотщина.

Последната вечер в общежитията бе слушал невежи ученици да водят претенциозен спор относно „Изповедите на един английски пушач на опиум“ на Де Куинси и в този момент реши да прекъсне безполезния си престой в колежа. Светът предлагаше многобройни възможности и опасности. Нямаше да губи и ден повече тук.

Припомняйки си онези дни, Смит изпитваше странно чувство, което съчетаваше едновременно облекчение и съжаление. След по-малко от година след отпътуването му от колежа Южна Каролина започна да се отделя, а през следващото лято съюзническите войски нахлуха във Вирджиния. Ако бе останал в колежа, нямаше да пропусне възможността да отиде войник. Но родителите му твърдо отказаха да му разрешат да се върне в Америка. Той беше единственият син сред пет дъщери. Щеше да изложи на опасност не само собствения си живот, но и продължаването на рода. Така той остана у дома, на Хавайските острови, и пропусна може би най-голямата авантюра на своето време. Той пропусна също убийството на шестстотин хиляди свои сънародници, сред които можеше да се окаже и самият той. По ирония на съдбата, ако се беше записал в армията, щеше да се бие на същата страна като лейтенант Фарингтън. Семейството на Смит произхождаше от Джорджия, но целият род бяха твърди аболиционисти. В очите на Бог всички негови чада имаха равни права. Как тогава един човек можеше да притежава друг?

Разбира се, Смит никога нямаше да сподели всичко това с Фарингтън. Да играят ролите на врагове във всяко отношение подхождаше по-удачно на съперничеството им за ръката на Емили Гибсън. И сега именно мислите за странния обрат на това съперничество занимаваха Смит.

Отношението на Фарингтън към Емили се бе променило не по форма, а по същество. Още не се бе отказал, но вече не ухажваше Емили с първоначалния плам. Макар никой друг да не забеляза промяната, тя бе очевидна за Смит. След инцидента в манастира Мушиндо усърдието на Фарингтън се изпари. Защо?

Един аспект на инцидента направи голямо впечатление на Фарингтън. Смит си спомняше какъв ужас предизвика у него изявлението на Генджи, че със сигурност убийците са преследвали Емили, а не съпругата на Хиде, Ханако. Това, че убиецът бе един от най-доверените васали на владетеля Генджи, също смая Фарингтън. Какъв ли извод си бе направил лейтенантът от тази комбинация на факти и предположения и защо чувствата му внезапно изчезнаха?

Не беше от страх. Смит вече достатъчно добре познаваше характера на Фарингтън, за да отхвърли тази възможност въпреки подигравателните забележки, които отправяше по повод на войната. Щом не ставаше въпрос за смелост, то тогава можеше да става въпрос единствено за чест. За един джентълмен не съществуваха други по-сериозни поводи за притеснение. При по-различни обстоятелства фактът, че Емили няма семейство или наследство, би бил недостатък, тъй като тя ще отиде при младоженеца без зестра. За Смит този факт нямаше значение. Той би имал значение за Фарингтън, но тъй като богатият покровител на Емили със сигурност щеше щедро да дари новобрачната двойка, недостатъкът бе по-скоро концептуален, отколкото фактически.

Какъв беше тогава въпросът, свързан с честта, който бе така очевиден за Фарингтън, но убягваше на Смит?

Отговорът би трябвало да се намира в пътя на мислите на Фарингтън.