Есенен мост

Впримчен в капана на реакциите на собственото си тяло, в очите на Смит прекалено дълго се запази похотливият пламък, когато те срещнаха смаяния поглед на Емили. Смит заговори бързо с надеждата, че думите ще прикрият неговите чувства.

— Не намираш поука в тази история, защото не си от онези, на които им е необходима. „Здравите нямат нужда от лекар, а болните.“36

— Амин — рече Емили, но продължи да го гледа подозрително.

Смит се надяваше тя да се чуди на неговия морал, а не на изражението, което бе видяла върху лицето му.

За пикника бяха взели голяма тента, използвана от владетелите по време на лов, за да им се осигурява поне малко удобство. Генджи, Смит, Фарингтън и Емили яздеха конете си бавно. Пеша ги следваха няколко самураи с всички необходими неща.

— Там — каза Емили. — Това е мястото. — Тя посочи една приятна ливада недалеч от брега. Нос Мурото осигуряваше на това място завет срещу вятъра.

Генджи не можеше да си позволи да я разочарова, като й разкаже какво се бе случило тук. Тя лично бе преживяла вече достатъчно убийства и трагедии. Не й трябваше да научава за други. Всъщност шокът от научаването на истината за това място можеше да заличи чудесния напредък, който бе постигнала през последните седмици.

На тази ливада са били избити враговете на рода Окумичи. Наистина било е преди близо шестстотин години, но от време на време все още се намираха по земята неприятни останки, напомнящи за отминалото събитие. Надяваше се никой, и особено Емили, да не намери днес нещо подобно. Не бе необходимо да казва на служителите си как да постъпят. Когато Емили посочи ливадата, нищо върху техните лица не издаде, че те знаеха тайната. След като техният господар потвърди избора, те бързо и незабележимо огледаха местността, преди да опънат тентата и да извадят приборите за хранене. Уважението към мъртвите налагаше да се избере друго място, но за Генджи уважението към живите беше по-важно. Освен това той не можеше да се сети за нито една ливада, хълм или отсечка от брега на разстояние един ден път с кон, където да не са се водили битки в миналото. Тук поне неговият род бе спечелил победа.

— Това е най-прекрасното място — отбеляза Смит, докато чакаха подчинените да приключат със своите задължения. — Изненадан съм, че не го използвате по-често.

— Владетелят Генджи е воин — вметна Фарингтън. — Пикниците и подобни забавления не са му приоритет.

— Всъщност — намеси се Генджи — разполагаме с много свободно време. В Япония не се е водила война от двеста и петдесет години. Заради закона за алтернативните резиденции сме принудени да прекарваме свободните си часове в Йедо. Там губим много време, затворени в сградите. — Той огледа ливадата и се усмихна. — Хубаво ще е да отделяме повече време, за да се наслаждаваме на природата.

— Не е имало война — настоя Фарингтън — но и мирът не се е възцарил.

— За съжаление не — отвърна Генджи. — Дадохме мечове на милион мъже и ги натоварихме със зле тълкувано чувство за история, чест и дълг. Изискваме те да са готови да убият и да умрат в следващия момент. След това им казваме да мълчат и да се държат прилично. Това не е най-добрата формула за хармония.

— Необходимо ли е да говорим за насилие? — попита Емили.

— Не е — отвърна Фарингтън. — Хайде, нека да помогнем с приготовленията и да оставим воините да си говорят за война.

Сред самураите се ширеше разбирането, че за разлика от тях чужденците бяха лесноразбираеми, тъй като дори най-съкровените им мисли съвсем очевидно се разкриват върху лицата им. Наблюдавайки как Смит и Фарингтън подемат официален разговор с Емили, Генджи разсъждаваше колко плитко бе това предубеждение. Със сигурност с двамата мъже ставаше нещо, но Генджи не разбираше какво. Едва ли се отнасяше до обичайните им разпри за престъпленията и ползата от Гражданската война. Беше нещо друго, за което никой не споменаваше, но все пак то се случваше.

Единствено Емили както винаги бе самата себе си, без капчица лукавство или преструвки. Тя изглеждаше възстановена от шока след смъртта на Ханако, но не и от загубата на своята приятелка. От такава загуба човек никога не можеше да се възстанови. Можеше само да я приеме или отхвърли.

Един от най-ранните спомени за дядо му бе срещата между двамата малко след смъртта на майка му. Той знаеше за славата на владетеля Киори като безмилостен воин и затова направи всичко по силите си да се държи също като воин. Стоеше изправен и се бореше със сълзите си. Смяташе, че постъпва правилно.

Дядо му попита:

— Защо не плачеш?

— Самураите не плачат — отвърна Генджи.

Дядо му се намръщи:

— Злодеите не плачат. Героите плачат. Знаеш ли защо?

Генджи поклати глава.

— Защото сърцата на злодеите са пълни с онова, което са спечелили. А сърцата на героите са пълни с онова, което са загубили.