Есенен мост

И за изненада на Генджи владетелят Киори падна на колене. Сълзите обилно потекоха от очите му. Носът му потече по най-непристоен начин. Звучно хълцане разтресе неговото тяло. Генджи се впусна да го успокоява, а дядо му му благодари. Двамата се прегърнаха и без да се срамуват един от друг, дадоха воля на скръбта си. Генджи завинаги запомни тази мисъл: Трябва да бъда герой, затова плача и сърцето ми е изпълнено със загуби.

От тогава не беше плакал достатъчно. Може би това означаваше, че не бе онзи герой, който му се искаше да бъде.

Наблюдавайки Емили, Генджи се надяваше, че сегашната й скръб ще изпълни по-късно спомените й с радост.

Емили улови погледа му и се усмихна. В мига, когато той отвърна на усмивката й, между Смит и Фарингтън се разрази тайнствена драма, която продължи не повече от десет удара на сърцето.

Тя започна от Фарингтън. Странно изражение, вероятно съчетание между гняв и страдание, сви мускулите на лицето му, когато той погледна към Генджи. Очите му заблестяха прекалено ярко и този блясък едва ли бе израз на приятелско отношение.

Смит улови погледа на Фарингтън, внезапно се разтревожи, челото му се сбърчи, а устата му се изви леко надолу.

Фарингтън се извърна от Генджи и се вгледа в Емили, чийто поглед изразяваше дълбока скръб.

Смит продължаваше да наблюдава Фарингтън, учуден от неговата реакция. Лейтенантът се изчерви и сведе поглед.

Внезапно просветление осени Смит. Очите му се разшириха, а устните му се разтвориха.

— Ах, ти… — каза Смит. Това бе всичко, което можеше и искаше да каже, преди да стане и да се насочи към Фарингтън очевидно с намерение да се нахвърли върху него.

Двама от телохранителите на Генджи задържаха Смит, преди да е успял да направи каквото и да било. Генджи не знаеше дали Смит смяташе да удари Фарингтън с юмруци или да извади револвера си и да го застреля. Единственото сигурно бе, че Фарингтън не възнамеряваше да се съпротивлява или да се отбранява по някакъв начин.

— Пуснете ме — изсъска Смит.

— Обещайте ми, че няма да се биете — помоли Генджи.

— Имате думата ми.

Смит се извини на Генджи и на Емили за своето избухване, без да даде повече обяснения, и насочи вниманието си встрани от Фарингтън. Лейтенантът се опита да поднови разговора с Емили, но тя бе прекалено шокирана, за да разговаря. Пикникът на практика беше приключил.

Какво се бе случило? Генджи нямаше ни най-малка представа. Предполагаемата предвидима същност на чужденците не бе нищо повече освен предполагаема.

Смит се изправи пръв, рязко се поклони и тръгна да прекосява ливадата натам, където се намираше конят му. На средата от пътя той стъпи върху нещо, което силно изхрущя. Двама от подчинените погледнаха ужасени Генджи и се поклониха в знак на извинение, сякаш бяха допуснали грешка. Все още разсеян от инцидента, Смит не обърна внимание на какво бе стъпил.

Когато Генджи провери откъде бе минал Смит, видя дясната орбита и скула на един череп сред други останки, натрошени от ботуша на Смит.

След инцидента Смит се стремеше напълно да отбягва Фарингтън. Това не беше никак трудно, тъй като Фарингтън го избягваше по същия начин. Смит се чувстваше много смутен. Искаше му се да не бе прочел мислите на Фарингтън относно Емили и Генджи. Още повече му се искаше да не го бе нападал. Реакцията му представляваше позорен провал на самодисциплината на един джентълмен, но и потвърди неговите подозрения, понеже Фарингтън не направи никакъв опит да се защити. Само човек, който се срамува от мислите си, можеше да постъпи така.

Сега всичко се бе изяснило на Смит.

Фарингтън вярваше, че Таро, най-верният васал на Генджи, бе нападнал Емили по заповед на Генджи, тъй като положението на Емили скоро щеше да се превърне в сериозна опасност за него. Това положение бе резултат или по-скоро можеше да бъде единствено резултат от безнравствена, напълно неприемлива интимност между двамата, независимо дали тя произтичаше от съгласието на Емили или от силата, или измама от страна на Генджи. Неочакваната и според Генджи ненавременна намеса на владетеля Саемон бе спасила живота на Емили. Но само засега. Нейното положение налагаше тя да умре, и то скоро. Поради това Фарингтън бе останал да се грижи за Емили. Макар вече да не искаше да се сгодява за нея, като офицер и джентълмен той се чувстваше длъжен да я защити от опитите на нейния домакин да я убие.

Така разсъждаваше Фарингтън.

Беше толкова мъчително и смешно, че Смит нямаше да успее да сдържи смеха си, ако бе чул Фарингтън да изговаря мислите, вместо да ги открие сам, осенен от внезапно прозрение. Невинността на Емили беше очевидна и безспорна. Тя не би била в състояние да се преструва толкова дълго. Още повече, че нейната религия, нейният характер нямаше да й позволят да направи компромис с високия си морал. Фарингтън смяташе, че похотливата непочтеност и неконтролируема страст на Генджи можеха да съществуват единствено в Забранения град на манчу37 или в харема на турския султан, но не и в тази земя на воини.