Есенен мост

— Чиста случайност, сър — Смит изпита облекчение от кроткия отговор на Генджи. — Наблюдение, отделни думи, странности в поведението. Изведнъж всичко съвпадна и аз стигнах до този извод. Сигурно помните, че сред нейните сънародници винаги са се носили слухове за евентуална връзка между вас и в повечето случаи коментарите не са били особено ласкави. Някои от спекулациите бяха особено неприлични.

— Но Емили е жена с висок морал и благоприличие.

— Но тя е също и много красива.

— А, разбирам.

— Разбирате? Не го ли виждате?

— Честно казано, не. Нашите идеали за красота са толкова различни. Това, което за вас е красиво, за нас е грозно и обратното.

Този път Смит остана изненадан.

— Намирате, че Емили е грозна?

— Е, грозна е прекалено груба дума. Нека да речем, че не е привлекателна.

Смит издиша така, сякаш бе сдържал дъха си.

— Това е голямо успокоение за мен, сър. Ако вие отвърнете на любовта й, ситуацията може да стане много опасна и за двама ви. Нито един от нашите два народа не гледа с добро око на смесването на расите. Освен това вие се нуждаете от наследник, а със сигурност Емили никога няма да приеме да бъде наложница. За нея това би било форма на проституция.

— Споменахте, че ще възобновите предложението си за брак.

— Да, щом се върна.

— Защо да се чака? Направете го сега.

— Жена, която е влюбена в един мъж, се нуждае от време, за да отвори сърцето си за друг мъж. Трябва да се действа търпеливо. Засега й кажете, че сме говорили — за моето предложение, а не за това, че знаете за нейните чувства, — и й споменете, че го одобрявате от все сърце. Вашият ентусиазъм ще бъде по-красноречив от всякакви думи. Тогава тя ще има един месец, за да се подготви за моето завръщане.

— Благодаря ви за мъдрия съвет, господин Смит.

След като Смит си тръгна, Генджи остана сам. Можеше да поговори с Емили, както го бе посъветвал Смит. Щяха да са необходими няколко лъжи, а това за него не беше проблем, тъй като той беше по-ловък лъжец от Емили. От дълго време Генджи криеше чувствата си от самата нея и от всички останали. Още един месец нямаше да представлява проблем. Но съществуваше и по-добър начин от разговора с Емили, а и така всичко, което кажеше, щеше да изглежда по-правдоподобно. Чужденците имаха подходяща поговорка: „Делата говорят по-добре от думите.“

Сред хората в замъка цареше оживление. Най-сетне техният господар предприемаше решителните стъпки, за да осигури продължението на рода.

— Чу ли? — каза едната прислужничка на другата, докато разнасяха подноси с чай из стаите.

— Разбира се! Всички знаят.

— Кои ли ще са те?

— Чух, че още не е решил.

Друга прислужничка, която минаваше в противоположната посока, вметна:

— Някоя жена от двора.

— На шогуна или на императора?

— И от двата, разбира се!

— Политика и секс — отбеляза първата прислужничка.

Втората кимна.

— Не е ли така винаги?

— Не и за нас — отвърна първата и всички те потиснаха кикота си. Щяха да се изсмеят високо на глас, ако не се намираха толкова близо до помещенията на господарите.

Две седмици след заминаването на Чарлс Смит в двореца на Генджи пристигнаха две дами с връзки с двора на шогуна в Йедо. Те бяха посрещнати с церемония, на която Емили не бе поканена. Масами, нейната прислужничка, й обясни, че едната е близка на съюзника на господаря Генджи, господаря Хиромицу от Яманака. Другата бе далечна роднина на господаря Саемон.

— Засега и двете ще бъдат наложници — поясни Масами. — По-късно той може да реши да се ожени за някоя от тях, особено ако тя го дари с наследник. Най-вероятно е обаче господарят да запази тази чест за някоя още по-благородна дама, с още по-добри политически връзки. Ако някоя от наложниците роди наследник, тогава детето ще бъде осиновено от неговата съпруга. Смятам, че съпругата, която и да е тя, ще дойде по-скоро с благословията на императора, а не на шогуна. Богатствата на императора нарастват, а тези на шогуна намаляват.

Масами бъбреше ли бъбреше, докато работеше. Емили се усмихна, кимна и не каза нищо. Ако някой я беше погледнал, щеше да види в очите й необичаен блясък. Но, разбира се, никой нищо не забеляза.

Генджи знаеше, че трябва да разговаря с Емили, но не се стремеше към този разговор. Знаеше, че тя щеше да скрие сълзите си зад мълчаливи обвинения. Мълчаливи, защото никога нямаше да му каже нещо открито. Какво имаше за казване? Тя не знаеше какво изпитва той към нея, нито пък знаеше, че Смит му бе разказал, че е наясно с нейните чувства към него. Нямаше какво да се каже. И все пак щеше да бъде мъчително. Той не можеше да й предложи утеха, понеже така би признал чувствата си, а не искаше да го прави. Ако й кажеше, тя щеше да остане в Япония, а ако останеше, щеше да умре. Видението му го бе показало. Той не искаше тя да умира, затова щеше да я отпрати.

Животът бе по-важен от любовта.