Есенен мост

А, ето какво било. След като и двамата се намираха на върха на дървото, тя щеше да обяви емоционална пауза. Как щеше да й попречи да падне, без да падне и самият той? Не беше възможно. Ако тя загубеше равновесие, той щеше да я сграбчи и да се опита да направлява тяхното приземяване. От двайсет стъпки височина щеше да се изискват определени военни умения, каквито той се съмняваше, че притежава. Не беше ли характерно за една жена да прави нещата ненужно трудни? Тази женска черта излизаше извън рамките на различията между отделните култури.

— Питай ме, но след като сме на земята — настоя Генджи. Не смяташе, че ще успее и наистина не успя.

— Не — каза просто Емили.

Той не можеше да я свали насила долу. Не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи.

— Какъв е въпросът?

— Направеният от вас английско-японски речник е много пълен — рече Емили — с едно голямо изключение. Думата „любов“ не е написана на нито един от двата езика. Защо?

Той не очакваше подобен въпрос, но веднага прозря накъде водеше той.

— Всеки знае значението на тази дума — отвърна Генджи. — Освен да се дадат еквивалентните термини на двата езика, не са необходими повече обяснения. Нека сега да слизаме.

Тя поклати глава.

— Отговорът ви не е задоволителен. Казвате, че всеки знае определението. Тогава кажете ми. Какво е любов?

— Възразявам. Ти обеща, че ще зададеш един въпрос и аз отговорих. Сега ти изпълни твоята част от споразумението.

— Говорите като някой търговец, а не като самурай — възрази Емили. Все пак слезе заедно с него долу. Когато се озоваха на земята тя каза: — Съмнявам се, че знаете нейното значение, господарю Генджи.

— Разбира се, че го знам. Да му дам определение в речника е съвсем друг въпрос.

Върху лицето на Емили се появи самодоволна усмивка, каквато Генджи досега не бе виждал у нея.

— Точно така би отговорил някой, който не знае отговора — предизвика го тя.

1830 година, замъкът „Белите камъни“ в провинция Широиши

Владетелят Киори се радваше да види стария си приятел владетеля Нао, но не се радваше на повода, довел го в тази отдалечена провинция.

— Как може да не е щастлив повод? — попита господарят Нао. — Искаш да дам дъщеря си за жена на големия ти син. Това ще обедини нашите семейства завинаги. Чудесно! Еми, вземи чая и донеси саке.

— Почакай — рече Киори. — Не ти казах всичко.

— Какво повече има да се казва? — попита Нао. — Дъщеря ми ще бъде жена на бъдещия велик владетел на Акаока. Внукът ми — дано раят скоро да даде син — ще бъде на свой ред велик владетел. Еми, къде е сакето?

— Тя току-що отиде да го донесе, господарю мой — отвърна друга прислужничка.

— Добре, не стой така. Отиди да й помогнеш.

— Нао, изслушай ме — настоя Киори с все така мрачно изражение на лицето. — Поисках да дадеш дъщеря си на Йоримаса за жена, но като твой приятел трябва да те посъветвам да откажеш.

— Какво? Приказваш глупости. Как може в единия момент да искаш, а в другия да ме съветваш да откажа?

— Имах видение — отвърна Киори.

— А — възкликна Нао и седна, за да го изслуша. Познаваше Киори от повече от трийсет години. За това време Киори му бе разказвал много от виденията си и всички те се бяха сбъднали. Другите можеше и да се съмняват в дарбата на великия владетел на Акаока, но Нао не изпитваше никакви съмнения.

— Женитбата ще създаде наследник — заговори Киори, — единственият наследник на нашите два рода, който ще преживее голямата промяна, която ще настъпи. Дъщеря ти няма напълно да се възстанови след неговото раждане. Ще умре при раждането на второто си дете.

Нао погледна надолу. Няколко пъти въздъхна дълбоко, но не проговори и не вдигна поглед. Киори продължи:

— Трагедията може да се избегне. Откажи женитбата и нека друг да поеме товара.

— Възможно ли е да се избегне? Ти си го видял в едно от твоите видения.

— Смятам, че виденията ми разкриват онова, което може да се случи — отвърна Киори, — а не онова, което със сигурност ще се случи.

— Случвало ли се е някога виденията ти да не се сбъднат?

— Не.

— Тогава какво те кара да мислиш, че този път ще е различно?

— Досега винаги съм следвал това, което съм виждал. Какво ще стане, ако не следваме предначертаното? Тогава със сигурност нашите действия, а не видението ще определят какво ще се случи.

— Сигурен ли си в това?

— Не — призна Киори, — точно там е проблемът. Ако действаме против видението, тогава не можем да сме сигурни в нищо, дори в смъртта, която съм видял.

Нао поклати глава.

— Тогава няма да сме сигурни и във видението ти, че нашият внук ще продължи кръвната линия на двата рода. Продължението на рода е по-важно от отделния живот, особено ако и двата рода ще зависят от един бъдещ владетел.

— Ще разрешиш на дъщеря си да се омъжи, дори да знаеш, че тази сватба ще доведе до нейната смърт?

— Ние всички ще умрем — рече Нао. — Това е нашата съдба. Ако тя умре, за да запази нашите родове, това ще бъде смърт, която подхожда на дъщерята на един самурай. Нито тя, нито ние трябва да съжаляваме.

Киори кимна.

— Мислех, че точно така ще кажеш.

Нао се засмя.