Есенен мост

Месецът отмина бързо. Въпреки обещанието си Генджи все още не бе разговарял с Емили. Трябваше да я покани на церемонията по посрещане на госпожа Фусае и госпожа Чийо. Това щеше да внесе яснота по въпроса, но не бе по силите му. Щеше да бъде прекалено жестоко. Не искаше да наранява Емили повече от необходимото. Може би не бе необходимо да казва нищо повече, нито да я вижда преди деня, в който тя щеше да замине с Чарлс Смит и който ден вече наближаваше. Когато Смит се върнеше, той щеше да й предложи отново и тя сигурно щеше да приеме. Генджи намираше едновременно за мъчително и забавно как неговите действия потвърждаваха онова, което бе казал на Смит за нерешителността на самураите.

Излезе да поязди сам сред ябълковата долина, както правеше често, когато разсъждаваше върху някакъв труден въпрос. Намираше успокоение сред дърветата, засадени от неговата майка преди толкова много години. Невинаги откриваше отговорите, но пък винаги получаваше вътрешно спокойствие, дори когато въпросите оставаха нерешени. Охраната имаше стриктни разпореждания от Хиде никога да не го оставя без защита, дори когато се намираше в сърцето на своето владение и можеше да бъде наблюдаван от стените на замъка. Според Хиде убийствата бяха станали твърде често явление, за да си позволят и миг невнимание. Генджи напразно настояваше, че виденията са му разкрили часа на неговата смърт и той знаеше кога и къде ще умре, а това не беше нито тук, нито сега. Хиде обаче оставаше непреклонен. Кой знае какви непредвидими нещастия можеше да се случат дотогава, ако телохранителите отслабеха своята бдителност? Даваха ли виденията на господаря Генджи знание за всичко, което щеше да се случи? Генджи трябваше да признае, че не беше така.

С цел да получи необходимото уединение, той се бе научил ловко да се изплъзва от собствената си охрана. В крайна сметка те винаги го намираха, но междувременно Генджи оставаше за известно време сам. За да го намерят по-трудно, той влезе в долината не откъм замъка, както обикновено, а през една тясна пътека, която се виеше между хълмовете.

Тези дървета винаги му напомняха за майка му. С всяка следваща година обаче образът й избледняваше и той бе принуден да го възстановява с помощта на въображението. Тя умря по време на раждане, преди още Генджи да навърши четири години. Оттогава бяха изминали двайсет и седем години — твърде дълго време, за да забрави нечий образ, който и без това не помнеше добре.

Изведнъж листата високо в клоните над него прошумоляха. Първата му мисъл, още преди да подкара коня, бе, че Хиде все пак е бил прав. Навсякъде имаше твърде много убийци и бдителността не биваше да се отслабва. Извади меча, докато конят се впускаше напред в галоп и погледна нагоре в очакване всеки момент върху него да скочи убиец или да го улучи стрела или куршум. Нищо подобно не се случи. Вместо това зърна между клоните памучно платно.

Спря коня и се върна в лек галоп под дървото.

Емили погледна надолу и каза:

— Никога нямаше да разберете, че съм тук, ако не бях загубила равновесие.

От тази височина тя лесно можеше да се нарани. Генджи знаеше, че самоубийството противоречеше на нейната религия, но падането не противоречеше. Тя стоеше нестабилно върху два тънки клона близо до върха на дървото. Едната й ръка държеше ствола на дървото, което на тази височина не бе по-дебело от пръчка. Другата ръка придържаше полата, обвита около краката, както подобаваше на една жена, ако въобще на жена подобаваше да се катери по дървета.

— Емили, какво правиш?

— Катеря се по дървото. Днес е идеален ден за това.

— Моля те, слез долу.

Тя се засмя.

— Не. Вие се качете.

Генджи внимателно се вгледа в нея. Настроението й изглеждаше бодро, усмивката естествена, блясъкът в очите й показваше здрав дух, а не печално умопомрачение.

— Мисля, че ще е по-добре, ако ти слезеш.

Тя поклати глава и отново се засмя.

— Виждам, че не можем да се споразумеем. Затова нека всеки следва своите намерения и да остави на другия същата свобода.

— Такъв подход води само до анархия — възрази Генджи. — Ще преговаряме. Аз ще се кача, ако ти се съгласиш после да слезеш заедно с мен долу.

— Съгласна съм, но само ако се качите тук при мен.

— Това е неразумно. Клоните едвам издържат теб. Няма да издържат и моята тежест.

— Тогава стойте, където сте, и ме оставете аз да стоя там, където съм.

Нямаше какво друго да се направи. Не можеше да я остави да стои горе на дървото. Генджи се протегна, надигна се от седлото и започна да се провира между клоните. Изкатери се бързо до клона под Емили и отново се зае да преговаря.

— Както добре виждаш, тези клони ще се счупят, ако и аз се кача върху тях.

— Може би — отвърна тя.

— Не може би. Сигурно е.

— Добре. Ще сметна задължението за изпълнено, ако ми отговорите на един въпрос.