Есенен мост

Страхът и надеждата я бяха довели в кулата. В манастира Мушиндо, или по-точно казано, сега абатството Мушиндо, й се привидя призрак. Или тя си въобрази, че вижда призрак, тъй като ако наистина беше видяла това, което мислеше, че е видяла, то тогава свитъците „Есенен мост“, които бе прочела, описваха именно съдбата на този призрак. Сега предизвикваше призрака с присъствието си в кулата, която се твърдеше, че духът често посещава. Ако тя беше дух, нека се покаже. Или той да се покаже, понеже демоните нямат пол, а само си въобразяват дали са от мъжки или женски пол. Сигурна бе, че все пак не съществуваше никакъв призрак, така че не бе предвидила какво да прави, ако той все пак се появи. Липсата на подготовка — макар че каква ли подготовка можеше да се направи? — сега я изплаши. Изпита странното чувство, че я наблюдават, и се поколеба дали да се обърне бързо, за да види това, от което се страхуваше. Всеки път обаче, когато се обръщаше, зад нея нямаше нищо друго освен стена, прозорец, врата, колумбарият с урните на предците на Генджи.

Там нямаше никой друг. Ако Емили не можеше да види призрака, следователно и призракът не можеше да види Емили. Това беше сигурно, нали? През тялото й премина студ. Колко ужасно, ако нея я наблюдаваха, без тя да вижда кой я наблюдава. Може би все пак сбърка, като дойде тук. Тъкмо се приготви да си тръгне, когато й се стори, че чува слабо, отекващо ехо от стъпки по стълбата отвън. Чии стъпки? Дали това не беше тихото стенание на вятъра, изкачващ се към върха на кулата? Но времето навън бе много спокойно. Нямаше вятър. До кулата нямаше друг начин да се стигне освен по стълбите.

Емили отстъпи назад. Можеше да е…

Но не беше. На вратата се появи Чарлс Смит.

— Надявам се, че не те безпокоя — рече той.

— Не, в никакъв случай — отвърна Емили някак си по-топло, отколкото бе възнамерявала. — Радвам се да те видя, Чарлс.

— Подготовката приключи. По всяко време можем да тръгваме.

— Подготовката?

— За пикника.

— А, да.

— Ако се чувстваш неразположена, можем да го отложим за някой друг ден.

— Не, не можем. Сега времето е идеално за пикник. — Идеята беше нейна. Чарлс и Робърт се тревожеха за емоционалното й състояние, затова се почувства длъжна да направи нещо, за да опровергае техните притеснения. Трябваше да повярват, че го правят заради нея, в противен случай нямаше да се получи нищо добро. Така че тя подтикна Чарлс да направи предложението. — Само да си събера нещата.

Смит погледна към урните в колумбария.

— Странно място за кабинет, дори за кабинет с древни свитъци.

— Свитъците са тук, но аз не се занимавам с тях. Дойдох тук с надеждата, че ще ме осенят полезни мисли.

— Ако мислите ти се проясняват в присъствието на човешки останки, повече ти подхожда живот в манастир, а не сватба.

— Знам, че не ставам за едното, а се съмнявам, че имам необходимите качества и за другото.

— Малко хора са подходящи за свят духовен живот, включително и сред онези, които са поели по този път. Бивш обитател на манастир в Монте Касино ми каза, че на това място има повече ревност и политика, отколкото там, където е било предишното му жилище, а именно в Рим.

— Къде успя да срещнеш такъв забележителен човек?

— Бях на посещение в Хонолулу, когато той мина оттам на път за Китай.

— Като мисионер?

Смит се засмя и поклати глава.

— Като търговец на оръжия. Твърдеше, че ако той не може да спаси душата си в манастир, то поне ще се опита по някакъв начин да помогне на други души да намерят пътя към Създателя.

Емили потръпна втрещена.

— Това е ужасна история, Чарлс. Надявам се никога повече да не я повтаряш.

— Притеснявам се, че ще трябва — отвърна Смит, — тъй като тя напълно отговаря на истината и може да е полезна за някои хора. — Ако тази красива жена имаше някакъв недостатък, това беше ограниченото й чувство за хумор. Този факт му се стори забавен, макар че се постара да не го покаже.

— Не виждам никакъв полезен извод.

Неодобрението й ясно личеше. Цветът, който обля бузите и клепачите й, подчерта гладкостта и снежната белота на нейната кожа. Приливът на кръв в прозрачната й плът предизвика внезапна възбуда в слабините му. В по-варварски времена или във времена с по-малко забрани той без колебание щеше да отговори на своите инстинкти и щеше да се посвети на женитба в по-подходящо време. Или може би тази оправдателна мисъл се появи, защото напоследък бе препрочел любимите си глави от „Залез и упадък на Римската империя“, свързани със завоеванията и подвизите на Атила. Колко свободен е бил един варварски хун, а той и всички цивилизовани мъже бяха лишени от свобода. Цивилизацията бе потиснала техните инстинкти и сили. Съвременният идеал бе любезният джентълмен, а не хунът. Щом погледнеше мъчителната красота на Емили, която ставаше още по-съблазнителна със своята невинност и липса на умишлена провокация, Смит наистина съжаляваше заради времето и мястото, в които живееше и които по принцип възприемаше като голяма благословия.