Есенен мост

Мислеше, че всичко това няма да продължи дълго. Скоро обаче разбра, че греши. Това стана по време на краткия му, вълнуващ и много печален опит като Бандита от Чайнатаун. Той изпитваше странна тръпка на радост всеки път, когато произнасяше подигравателно китайски клетви, размахваше китайския нож за месо и виждаше страха в очите на хората, които го приемаха за това, което той не бе — жесток, непредсказуем, полудял от опиума младеж. Това бяха същите онези хора, които предпочитаха да омаловажат неговото съществуване, защото не можеха да приемат това, което той беше наистина. Добре. Нека тогава да се страхуват от това, което той се преструва, че е, без да знаят, че онова, от което те се страхуват, не съществува.

Удовлетворението от такива объркани чувства не можеше да трае дълго време. Жестоката комбинация между насмешка и отмъщение засилваше, вместо да намалява, неговата изолация. Независимо от забавлението, което изпитваше, той не можеше да остане вечно Бандита от Чайнатаун. Макото все още не бе стигнал до решение, когато Матю Старк разкри престъпния му фарс и моментално сложи край. Впоследствие Макото попадна на японски параход съвсем случайно. Той искаше да отиде в Мексико — младите жени там често го взимаха за богат португалски или испански метис и не го презираха — но когато Макото пристигна на пристанището, единственият отплаващ кораб бе „Хавайска тръстика“. Трябваше да побърза да се махне, без значение в каква посока щеше да тръгне.

По време на пътуването ужасът от мъртъвците, които бе оставил зад себе си, избледня, а гневът, насочен към човек, когото не познаваше, отслабна. Той започна да си припомня разказите за Япония, които беше чувал през целия си живот от Матю Старк, от майка си, от слугите вкъщи, от посетителите от провинция Акаока и Токио. Всички те описваха общество, основано върху древна традиция, лоялност, ред и най-важното — върху изградена и непоклатима йерархия, в която всеки човек си знае мястото. Макото започна да смята, че причината да не се чувства като у дома си в Калифорния бе, че тя не му беше истински дом. Когато корабът най-сетне акостира в Йокохама, надеждата му се бе трансформирала в очакване.

Онова, което видя в Токио, му напомни на пътуването му до Монтана предишната година. По настояване на Матю Старк той бе отишъл да види канадските мини на компанията „Ред Хил Къмпани“. Тъй като се намираше наблизо, Макото реши да посети резерватите на сиуксите и шайените на юг от границата. Опасността го караше да потръпва. Бе чел множество романи за Дивия запад, които възвеличаваха бледоликите стрелци с пистолети и индианските воини. Срещата между Последния оцелял, Лудия кон и Седящия бик се бе състояла едва преди шест години. Той обаче остана силно разочарован, когато видя невъоръжени, лошо облечени и често пъти болни индианци да обикалят из прашните резервати. Нямаше бойни коне, нямаше бойни цветове по телата, нито индиански шапки с пера. Нямаше никаква жестокост. Макото не можеше да си представи как тези хора могат да разбият Седма кавалерия. Точно те ли неотдавна бяха вдигнали голям шум в цяла Америка?

Макото изпита същото разочарование в Япония. Никой вече не носеше опашки, никой не беше въоръжен с емблематичните два меча. Единствените мечове, които видя, бяха западен модел саби, прибрани в ножниците на полицаите, които носеха също така западни униформи. Повечето хора носеха кимона, някои от които доста натруфени, особено сред жените. Почти всеки носеше и други атрибути от западното облекло — шапки, ботуши, обувки, колани или ръкавици. Много жени държаха чадъри. Подобно съчетание беше доста странно. Ако самият той не знаеше кой бе всъщност, Макото не се различаваше особено от хората тук. Цялата страна бе загубила представа за себе си. Или поне хората така се обличаха. Онази Япония, за която бе слушал още от малък, беше също толкова нереална, както и Дивият запад от приключенските романи.

Макото рязко се обърна и тръгна към хотела. Генджи бе сменил „Спокоен жерав“ с нов дворец, разположен на бреговете на река Тама извън Токио. Нямаше повече да отлага. Попита служителя в хотела как да стигне дотам.

— Имението на владетеля Генджи не е леснодостъпно — отвърна служителят, — а и там няма какво толкова да се види. Защо не посетите императорския дворец? Вие, разбира се, не може да влезете вътре, но гледката отвън наистина е великолепна.

— Владетелят Генджи? — повтори учудено Макото. — Мислех, че всички провинции са премахнати, а заедно с тях и статутът на техните владетели.

— Провинциите бяха премахнати, но някои велики владетели запазиха почетните си титли. Други пък бяха назначени за управители на префектурите на предишните си владения. Владетелят Генджи, разбира се, е един от тях заради важната роля, която изигра за възкачване на Негово императорско величество.

— Няма вече велики владетели — обобщи Макото — и провинциите са премахнати, но владетелят Генджи все още е владетел и все още управлява своето имение, което сега се нарича префектура.