Есенен мост

— Ако предпочитате да не отговаряте на въпроса, просто кажете — отвърна Емили по-кисело, отколкото й се искаше.

— Защо да предпочитам? Отговорът е „да“. Всяко надзъртане в бъдещето е било по време на сън.

— Никога не е съобщавано от неочакван посетител?

— Посетител? — Вероятно за първи път Емили виждаше Генджи объркан.

— Да — рече тя. — Може би вестоносец.

— Кой вестоносец би знаел нещо за бъдещето?

— Е, разбира се, няма как. Но някое рутинно съобщение би могло да бъде интерпретирано по някакъв специален начин от ясновидеца.

— Чел съм цялата „Судзуме-но-кумо“ няколко пъти — каза Генджи — и никъде не се говори за вестоносец.

— Сигурна съм, че сте прав — отвърна Емили. — Ще проверя отново в речника.

Бързи стъпки приближиха до вратата. Това винаги вещаеше проблем.

Хиде, началникът на охраната на Генджи, се появи на врата и се поклони.

— Господарю, отново нападнаха чужденци. Англичани.

— Жертви?

— Не и сред чужденците. Бяха въоръжени с револвери. Петима самураи от Йошино бяха убити. Въпреки това английският посланик внесе официален протест пред шогуна и великия владетел на Йошино.

— Какъв глупак. Никога ли няма да се научи? Мислех, че владетелят Саемон му е казал да се въздържа, докато не се събере целият съвет.

— Очевидно не е.

— Ти все още нямаш доверие в Саемон.

— Не, господарю мой. Нямам никакво колебание — отвърна Хиде. — Сигурен съм, че не може да му се вярва.

— Въз основа на какво стигна до това заключение?

— Той е син на Каваками Лепкавото око — Хиде така предъвка името му, че ако можеше, щеше да го изплюе. — Не е възможно синът на такъв баща да се окаже човек, чиято дума тежи.

— Трябва да се научим да надмогваме този начин на мислене — каза Генджи. — Ако Япония иска да бъде приета сред Великите сили в света, трябва да престане да отдава чак такова внимание на кръвната линия и да се съсредоточи върху личните качества. Не бива синовете машинално да бъдат осъждани за онова, което са били техните бащи.

— Да, господарю — отвърна Хиде крайно неуверено. Преди шест години той бе един от малкото оцелели от устроената от предателите на Каваками засада при манастира Мушиндо. По начин на обучение и по убеждение Хиде бе самурай от старата школа. Отмъщението бе единствената подбуда, която разбираше, и вярваше, че всички самураи са такива — с изключение на владетеля Генджи, който Хиде възприемаше като единствен и неподражаем пророк, вдъхващ страхопочитание.

— По-добре да се срещнем с владетеля Саемон — рече Генджи на Хиде. — Трябва да действаме бързо, за да не позволим положението да стане неконтролируемо. Лудите глави може да решат, че е назрял моментът да започнат война срещу чужденците.

— Да, господарю. Ще събера мъжете.

— Не е необходимо. Достатъчно е ти да ме придружиш.

— Господарю… — започна Хиде, но Генджи го прекъсна:

— Трябва да покажем доверие. В момента липсата на доверие е по-страшна, отколкото липсата на лична охрана. — Генджи се обърна към Емили и попита на английски: — Разбра ли?

— В общи линии, да — отвърна Емили. — Моля ви, пазете се.

— Винаги — усмихна се Генджи. Той се поклони и излезе.

Емили се върна към новия свитък и започна да чете встъпителния пасаж дума по дума с помощта на своя речник. Нямаше съмнение в това, което прочете: „Владетелят Нарихира научи от посетителя, че пристигането на «Американска прелест» в замък «Облак врабчета» ще отбележи окончателния триумф на рода Окумичи.“ Присъствието на думата „американска“ бе привлякло вниманието й при първия прочит. Но сега, след като Генджи бе категоричен, че виденията идваха единствено чрез сънища, думата „посетител“ бе още по-интригуваща. Тези, които бяха посетили Генджи в двореца „Спокоен жерав“, бяха наречени с думата „окиаки-сама“, тоест „гост“. Авторът на свитъка бе използвал обаче думата „хомонша“. Емили би я превела като „посетител“. Казано в по-литературен стил, хомонша означаваше „човек, който се обръща към останалите“.

Емили изведнъж забеляза друга разлика между двата термина и по необяснима причина потръпна.

Гостът беше поканен или поне очакван.

За посетителя можеше да не важи нито едното, нито другото.

По време на поредицата срещи със съвета на великите владетели мислите на Генджи го носеха непрестанно към Емили.

Разбира се, той беше тайният обожател, който оставяше всеки ден розите. Макар никой нищо да не каза, той предположи, че тя знае, че той е наясно какви са нейните чувства. Естествено, тя бе уверена, че той не изпитва към нея нищо повече от едно приятелство. Цялото му поведение говореше за това. Дали не си въобразяваше твърде много? Ако Емили беше японка, щеше да е напълно сигурен в своите предположения. Тя обаче категорично не бе японка и той не бе сигурен в нищо. Е, почти в нищо. Знаеше, че тя го обича. За разлика от Генджи, Емили съвсем не умееше да се прикрива.