Есенен мост

Тогава тя, подобно на всички останали, ужасно бе сгрешила в преценката си. Човек лесно можеше да допусне тази грешка. Генджи не проявяваше сериозността, която се очакваше от високопоставен самурай по време на криза, на устните му твърде често грееше усмивка, дори когато никой не виждаше и най-малката причина за забавление. Освен това се обличаше доста натруфено. Облеклото му бе напълно подходящо за някой актьор и никой не можеше да отрече, че младият господар е достатъчно красив за сцените на театъра Кабуки, но в крайна сметка той не беше актьор. Той беше владетел, наследник на управлението на провинция Акаока и ако можеше да се вярва на ширещите се слухове, бе надарен с ясновидски способности. Човек не би очаквал толкова наконтен външен вид.

Нейният работодател, господарят Каваками, ръководителят на тайната полиция на шогуна, бе обрисувал Генджи като разглезен и повърхностен дилетант, безделник, който се интересува от жени и вино, а не от военните традиции на самураите. Нейните наблюдения бяха потвърдили същото. Но след като позволи да бъде съблазнена от него, разбра, че Каваками дълбоко беше грешал. Генджи се държеше като нищожество и се обличаше така, но тялото му издаде неговата тайна. Отпуснатият му вид, когато носеше дрехи, се дължеше на престорена разпуснатост. Дисциплинирани мускули и сухожилия обвиваха костите му в стегната последователност, също както кордата на лъка превръщаше едно иначе безобидно парче дърво в смъртоносно оръжие. Хейко, чието обучение по военно изкуство й бе дало задълбочени познания върху човешката мускулатура, разбра още първия път, когато правиха любов, че Генджи бе прекарал години на обучение с боен кон, меч, кама, копие и лък. Фактът, че човек като Каваками Лепкавото око не знаеше нищо, подсказваше, че става въпрос за тайно обучение, което водеше единствено до следното заключение: поведението на Генджи имаше за цел да заблуждава външните хора, така както бе заблудило и Каваками.

Хейко не докладва това на началника си. Каза си, че не представлява ценна информация. Означаваше ли това, че родът на Генджи, Окумичи, кроеше измяна срещу шогуна? Разбира се, това беше даденост. Враждебността между рода на шогуна и неговите противници продължаваше вече повече от триста години. Фактът, че всички тези години бяха мирни, нямаше никакво значение. Заговорите и контразаговорите щяха да продължат, докато една от страните не удържи категорична победа над другата. Тъй като войните между родовете почти никога не завършваха с категорична победа, напълно възможно бе заговорите и контразаговорите да продължат, докато слънцето не падне от небето. Така че тя все още не бе научила нищо, което да си струва да бъде докладвано. Или поне така си казваше Хейко. А по времето, когато разбра цялата истина, вече не бе инструмент в ръцете на Каваками, а любовница на Генджи.

Онези събития вече й се струваха толкова далечни. Може би защото последните месеци в Америка бяха най-дългите в живота й. Заради увереността, че Генджи скоро ще я повика у дома, времето течеше много по-бавно.

— Хейко — мекият глас на Матю Старк прозвуча близо зад нея. Не го бе чула да се приближава. Спомените бяха притъпили сетивата й за настоящето. — Вероятно скоро мъглата ще започне да се разсейва откъм морето. Трябва да се прибираме.

— Да, благодаря ти, Матю — Хейко пое предложената й ръка и тежко се облегна върху него, докато разговаряха, изкачвайки се нагоре по хълма към главния път. Сега хълмът й се струваше много по-стръмен, отколкото докато бе слизала по него.

— Бих искал да не се преуморяваш толкова много — каза Старк. — Доктор Уинслоу каза, че жените в твоето положение трябва да прекарат последните седмици на легло.

Смях напуши Хейко от нелепостта на подобна идея, но тя се овладя. Макар чужденците да бяха натрупали големи знания в науката, познанията им за елементарни природни факти често пъти бяха смехотворно жалки.

— Четири седмици на легло ще отслабят, вместо да укрепят силите ми, а на мен ще ми е нужна сила, когато дойде времето.

Старк отбеляза:

— Понякога звучиш повече като самурай, а не като жена.

Тя му се усмихна, докато той й помагаше да се качи във файтона.

— Приемам го като комплимент, Матю. Благодаря ти.

— Нямах предвид да правя комплимент — но той отвърна на усмивката й, преди да хване повода и да подкара коня напред.

Хейко си каза, че трябва да спре да мисли за Старк и другите американци като за чужденци. Това бе тяхната страна. Тук тя бе чужденка. Но нямаше да остане тук дълго време. Погледът й се замъгли. Тя задряма. Много преди да стигнат Сан Франциско, тя спеше и сънуваше замъка „Облак врабчета“.

1308 година, замъкът „Облак врабчета“