Есенен мост

Госпожа Шидзука бе шестнайсетгодишна, когато господарят Хиронобу я спаси и я отведе като своя жена в замъка „Облак врабчета“. Когато пристигна, тя безпогрешно откри пътя по странните виещи се коридори до най-вътрешната градина, което силно изненада господаря Хиронобу. Всички вътрешни коридори имаха за цел да объркат и попречат на евентуални нападатели, които биха могли да пробият другите видове защита по време на обсада.

— Как се досети за пътя дотук?

Когато се озова вътре, тя изпадна в почуда.

— Къде са?

— Кои?

— Цветята — отвърна Шидзука.

— Цветята? — засмя се Хиронобу. — Тук няма място за цветя. Това е бастион на безстрашни воини. Виж, идва един от тях. Го, запознай се с моята съпруга. Шидзука, това е моят телохранител Го.

Го, едър мъж със сурово лице, не й каза нищо, нито я поздрави с жест. Заговори направо на Хиронобу:

— Не биваше да правите това, господарю мой.

— Твърде си сериозен. Става въпрос за любов, не за война, нито за политика. Престани да се тревожиш. — Хиронобу се обърна към Шидзука: — Това бе моят воин бавачка, когато бях дете. Все още се мисли за такъв.

Шидзука обаче не се интересуваше от Го. Тя отиде в центъра на градината.

— Трябваше да са точно тук.

— Какво трябваше да е точно тук? — попита Хиронобу.

— Цветята — отвърна Шидзука. — Розите „Американска прелест“.

— Какви рози?

— Рози „Американска прелест“.

— Американска? Какво е американска?

Шидзука нетърпеливо сви рамене.

— Къде е господарят Нарихира? Трябва да ги е посадил на грешно място.

Хиронобу вече придоби наистина разтревожен вид.

— Кой е господарят Нарихира?

— Господарят на този замък — отвърна Шидзука.

— Шидзука, аз съм господарят на този замък — каза Хиронобу.

Когато след години Шидзука си припомняше случката, и беше забавно да се връща към тези дни, преди да осъзнае колко различни са нейните познания от тези на всички останали. Но сега вече бе прекалено разочарована. Тя бе видяла онези прекрасни цветове в червено, розово и бяло далеч в бъдещето. Сълзите й безпомощно се затъркаляха по скулите.

Когато Хиронобу се опита да я успокои, тя успя да каже само:

— Нямаше да откъсна нито една. Просто исках да я видя. Розата „Американска прелест“.

3 Монголският сандък

— Смяташ, че да познаваш бъдещето и да познаваш миналото са две различни неща.

Владетелят на провинцията отвърна:

— Да.

— Всъщност те са едно и също нещо.

Владетелят каза:

— Глупости. Миналото е свършило. Бъдещето тепърва ще дойде. Как е възможно и двете да бъдат едно и също нещо?

— Като знаеш миналото, можеш ли да го промениш?

— Разбира се, че не — рече владетелят.

— А да знаеш неизбежното по-различно ли е, отколкото вече да знаеш какво се е случило?

Аки-но-хаши (1311)

1867 година, дворецът „Спокоен жерав“

Ханако надникна в кабинета, видя, че на бюрото на госпожа Емили няма никой, и влезе да почисти. Би трябвало да остави тази дейност за прислугата, но днес човек не можеше да има същото доверие на младите жени, както в миналото. Те бяха твърде любопитни, липсваше им дисциплина и твърде много обичаха да клюкарстват. Всички знаеха, че Емили работеше върху „Судзуме-но-кумо“, историята на рода Окумичи. Ако по невнимание някой свитък бе оставен отворен или дори затворен, но неприбран, някоя от прислужниците можеше да не устои на изкушението да погледне вътре в него. Това беше достатъчна причина тя лично да се заеме с почистването. Така си казваше Ханако. Знаеше, че толкова слугинска задача не влиза в нейните отговорности, нито бе подходяща за човек с нейното положение. В крайна сметка тя беше съпругата на главния телохранител на господаря Генджи, господаря Хиде, и към самата нея трябваше да се отнасят с обръщението „госпожо“. Но човек трудно се разделяше със старите навици. Тя бе дъщеря на земевладелец със скромно потекло от долината под манастира Мушиндо, наследствено владение от шестстотин години на великите владетели на Акаока, служещо като предна врата към провинцията. Загуби родителите си, когато бе деветгодишна. Любезният стар свещеник в манастира, Дзенген, я бе съжалил и уреди да постъпи на служба при господаря Киори, предшественик и дядо на Генджи. Ханако вече беше двайсет и две годишна, нямаше семейство, връзки или зестра и се бе примирила с живота на стара мома, когато самият господар Генджи бе уредил да се омъжи за Хиде, самурай, на когото тя отдавна се възхищаваше.