Есенен мост

Остана учудена, че все още можеше да се случват такива неочаквани неща. На двайсет и девет години тя вече беше майка на син с благородно потекло, съпруга на най-доверения приближен на господаря и най-добра приятелка на госпожа Емили, американката, която по странна прищявка на съдбата бе станала в голяма степен член на семейството — нещо немислимо за чужденец. Какъв късмет имаха всички те, че за разлика от обикновените мъже, господарят Генджи виждаше бъдещето. Точно затова човек винаги можеше да се довери на преценката му, макар понякога тя да изглеждаше странна.

Ханако закачи с игла празния ляв ръкав на кимоното, за да не й пречи. Никога не би го направила пред други хора, тъй като смяташе, че това предизвиква прекалено голямо внимание към липсата на лявата й ръка. Независимо че бяха изминали само шест години от битката при манастира, хората вече почтително я наричаха Голямата битка при манастира Мушиндо. Ханако, Хиде, господарят Генджи и госпожа Емили бяха сред малцината оцелели при нападението на шестстотинте воини, и победиха въпреки очевидното превъзходство на врага. Естествено, при преразказването на събитията техните подвизи бяха преувеличавани от хората, които не знаеха нищо, и самата Ханако бе спечелила нежелана слава, защото бе загубила едната си ръка. Затова всяко изтъкване на загубата, дори и неволно, й се струваше като проява на самохвалство.

Свитъците се намираха къде ли не, някои отворени, други — не. Емили, която обикновено бе много подредена жена, бе оставила необичайна бъркотия. Дали някой не я беше повикал внезапно? Ханако направи много добре, че реши лично тя да почисти. Прекалено много свитъци стояха отворени. Само човек като нея, твърдо решен да не вижда нищо, беше в състояние да ги затвори, без да погледне и една буква.

За да отвлече вниманието си, тя се опита да си спомни какво означаваше „Судзуме-но-кумо“ на английски. Точно онзи ден Емили й бе казала. Звучеше много по-странно на английски, отколкото на японски. Така, как ли беше?

Ханако затвори поредния свитък и го постави до предишния току-що затворен свитък. Като запазваше реда, в който бяха оставени свитъците, на Емили щеше да й бъде сравнително лесно да възобнови работата оттам, докъдето бе стигнала, макар свитъците вече да бяха затворени.

А, да, Ханако си спомни. „Облак врабчета“. Тя го произнесе на висок глас с цел да упражнява изговора на думите и да чуе звуците, за да ги запомни по-добре.

— „Облак врабчета“ — рече на глас Ханако и остана доста доволна от себе си. Реши, че бе изговорила английските думи много ясно.

— Какво? — попита Емили и вдигна поглед зад една маса в другия край на стаята. Тя очевидно бе седнала на пода.

— Извинявай — отвърна Ханако. — Не знаех, че си тук. Не те видях на бюрото и затова влязох да почистя. — Тя се поклони и започна да се оттегля.

— Не, не си отивай, Ханако — помоли Емили. — Тъкмо мислех да те потърся. Погледни тук. — Тя посочи малкия, покрит с кожа сандък до себе си с избледняла рисунка най-отгоре.

— О — възкликна Ханако, — отворила си нов сандък със свитъци. Сигурно си много развълнувана.

— Те са много различни от останалите. Дори сандъкът, в който бяха, е различен. Японски ли е?

Ханако погледна към дракона, който се виеше като страховит червен дим покрай сините заснежени планини.

— Не — отвърна тя. — Наподобява китайския стил, но е по-древен, по-варварски. Може би е правен от монголите.

Емили кимна. Тя изглеждаше разтревожена, а може би смутена или малко уморена. Макар Ханако да я познаваше от няколко години и оттогава да бе срещала и други чужденци, все още не можеше да каже какви емоции изразяват лицата им. Чужденците, за разлика от японците, рядко се опитваха да прикриват своите чувства и тази липса на самоконтрол затрудняваше Ханако в тълкуването на техните изражения. Върху лицата им едновременно се появяваха твърде много сигнали, част от които бяха от непоносимо срамен характер. Понякога придружаваше Емили, когато идваше да я посети някой от нейните американски приятели. Морският офицер Робърт Фарингтън или собственикът на ранчо Чарлс Смит. Тогава тя често виждаше на лицата на тези мъже емоции от толкова интимно естество, че се изчервяваше, като ги гледа. По всичко личеше, че Емили не разбира израженията им, защото продължаваше да разговаря с тях, сякаш нямаше нищо нередно, нищо не я обиждаше, ядосваше или притесняваше. Ханако не за първи път се чудеше дали въобще те взаимно се разбират.

Сега очевидно Емили мислеше за други неща, които допринасяха за обърканото изражение на нейното лице, и когато заговори, ставаше въпрос за нещо съвсем различно.

— Знаеш ли нещо за Го, телохранителя на господаря Хиронобу?

— Разбира се — отвърна Ханако, успокоена, че Емили вече се интересуваше не само от свитъците. Те трябваше да се четат само от великия владетел и неговите наследници. Господарят Генджи направи изключение за Емили. Тя имаше право да ги чете. Но не и Ханако. — Той е един от големите герои в нашия род. Без него господарят Хиронобу е щял да умре като дете и никога нямаше да има велики владетели на Акаока.