Есенен мост

Ерогут не умря, но всички останали напуснаха този свят. Брат му, братовчедите и всичките му роднини бяха мъртви. Той се усмихна през треската и болката, която изпитваше, докато каруцата го люшкаше по неравния път. Майка му си бе спечелила славата на магьосница и гадателка чрез сполучлива комбинация от успешни предположения и неуморно самоналагане, като непрекъснато бръщолевеше заклинания и изпадаше в състояния на транс, вместо да се грижи за съпруга и децата си. Сега той бе единственият представител на нюрдженските орди. Ако щяха да се въздигат отново, това трябваше да започне от него, Ерогут, син на Тангут, от нюрджените при Реката на червения дракон и Сините ледени планини. Но Реката на червения дракон и Сините ледени планини вече не съществуваха. Монголите им бяха дали други имена, когато бяха покорили неговото племе. А скоро нямаше да има и нюрджени. Искаше му се да види майка си за последен път, за да й се изсмее в лицето.

Каруцата пренасяше Ерогут на друг остров, който впоследствие научи, че се казва Шикоку. Самураят, до който се беше сражавал, Масамуне, бе владетел на провинция, наречена Акаока, и именно там отиваха сега. Макар Масамуне да не се държеше по-различно от някой хан, провинцията му беше твърде малка, за да си има собствено име. Всеки от монголите, които според Ерогут се надценяваха като ездачи, можеше да я прекоси на кон за по-малко от един ден.

В началото Ерогут и новият му господар разговаряха на неправилен китайски.

— Казвам Масамуне. Аз владетел на провинция Акаока. А ти?

— Казвам Ерогут. Аз от земите на нюрджен. Вече няма земи на нюрджен.

— Твоето име? — повтори смутено Масамуне.

— Ерогут.

— Е-хо-го-чу?

— Е-ро-гут.

— Е-ло-ку-чо?

Тези японци бяха безнадежден случай. Тъй като техният език е толкова опростен, те трудно можеха да формират непознати, било то и елементарни, думи.

— Гут — каза Ерогут, опростявайки произношението, както би направило някое дете.

— О — каза най-после Масамуне с доволно изражение. — Го.

— Да — Ерогут се отказа повече да обяснява. — Казвам се Го. — И оттук нататък това остана неговото име.

Го научи японски много бързо. Не беше трудно да образува думи, тъй като в японския имаше само няколко звука. Японците приличаха на монголите в едно отношение. Те обичаха войната. След като монголите напуснаха бреговете, отнесени от буря, както стана и при първия им опит за покоряване на Япония, Масамуне започна война първо с източния си съсед, а след това — със северния, по причини, непонятни за Го. Изглежда, тук честта бе по-ценна от земята, робите, конете или търговските пътища. Едва ли можеше да има друга причина, тъй като начинът на водене на бой на самураите — странна форма на масова индивидуална борба, където всеки воин се бие с равностоен противник — гарантираше, че почти нито една битка не може да бъде категорично спечелена от една от двете страни. Армиите не бяха така добре организирани, както нюрдженските, и представляваха по-скоро диви, героични тълпи без всякаква координация.

Когато самураите разказваха за преживените битки, те преувеличаваха не само своята собствена смелост, но и смелостта на враговете си и оплакваха мъртвите си врагове по същия начин, както и мъртвите си съюзници. Един вражески владетел — дебел, пъпчив младеж на около двайсет години — бе убит в битка на падащия си кон, докато го бе обръщал, за да избяга. Когато по-късно случката се преразказваше, същият този владетел бе превърнат в младеж с почти ослепителна красота, със смелост, достатъчна, за да изпълни сърцата на стотина юнаци, а смъртта му се оказа непоносимо тежка трагедия. Го наблюдаваше как Масамуне и неговите самураи отпиват оризово вино и оплакват загубата на героя. Същите тези мъже обаче добре познаваха вражеския владетел, бяха водили множество битки срещу него и добре знаеха, че не е красив, нито дори умерено хубав и че неговата смелост… колко смелост всъщност е необходима, да не говорим за качеството на уменията или пълната им липса, че при обръщането на коня той да падне върху ездача си и да му счупи врата?

И така Го остана да живее сред тези варвари, които безспорно бяха смели, но обичаха прекалено много да драматизират, да се бие наравно с тях в техните безсмислени и напълно лишени от победи битки, да пие заедно с тях, да пее с тях и в крайна сметка да рецитира смешни лъжи за свръхчовешка сила на духа, за смайваща физическа красота, за безстрашна и непокорна смърт. Животът им бе ограничен само до войната, пиянството и мита за собствената им смелост.

Го се чувстваше като у дома. Японците в голяма степен приличаха на нюрджените от времето преди Чингис Прокълнатия, дядото на Кублай Дебелия, да обедини степните племена, да ги принуди да станат монголи и да им вмени мисията на покорители на света. Може би в крайна сметка майка му не се бе заблуждавала чак толкова. Може би тези примитивни островитяни бяха новите нюрдженски орди. Подобна мисъл го забавляваше.