Есенен мост

Обгарялото дърво беше от развалините на залата за медитация, които бяха останали след взривяването й в прочутата битка. Те бяха много популярни сред молещите се, които вярваха, че фрагментите имат силата да предизвикват сходно експлозивно пробуждане за просвещение. Онези, които търсеха защита от физическа опасност, както и от злите намерения на враговете, почитаха куршумите като талисман. Не би могло да се забрави, че хиляди бяха изстреляни по владетеля Генджи и нито един не го застигна. Със сигурност тези куршуми бяха погълнали от неговата сила да възпре атаката.

Всеки приход обаче бледнееше в сравнение с даренията, които абатството получаваше от реликвите, които съдържаха фрагмент от ръкопис. Някои, които търсеха парче хартия, бяха сигурни, че са от останките от манускриптите на замъка „Облак врабчета“, прозренията за бъднините на ясновидците сред владетелите Окумичи. Притежавай парче от тях и бъдещето ти ще привлича всичко добро и ще прогонва лошото. Други нямаха съмнение, че в тях се съдържа още по-голяма сила, силата да сбъдват най-съкровените желания, защото хартията беше материалният остатък от ръкописа „Есенен мост“, сборник от заклинания и песнопения, събрани от древната принцеса госпожа Шидзука.

Абатисата нито потвърждаваше, нито разубеждаваше вярващите. Куршумите наистина бяха от тези, изстреляни в битката и събрани от Горо по време на почистването. Дървото беше от развалините на старата зала за медитация, както хората вярваха. Фрагментите хартия бяха парчета, накъсани от абатисата от древни празни свитъци, отначало дванайсет на брой, донесени в абатството от госпожа Емили преди петнайсетина години. Какви бяха тези свитъци, абатисата не знаеше и не се интересуваше кой знае колко. Важното бе, че абатството Мушиндо събираше достатъчно приходи, за да изхранва жителите си и техните семейства. Нека хората вярват в каквото искат, след като това им носеше мир и спокойствие. В света и двете почти липсваха.

Точно се готвеше да свали качулката си, тъй като денят бе топъл, когато забеляза, че не всички гости са си тръгнали. Все още един беше останал, седнал спокойно сам в централната градина, млад мъж, необикновено красив, с много красиви очи и дълги, почти момичешки мигли. Мустаците му стояха превъзходно, защото премахваха впечатлението за изключителна женска красота. Беше добре облечен по последна западна мода, на главата си носеше шапка в колониален стил, под черното си вълнено сако с двуредно закопчаване беше облечен в сива копринена жилетка, бе обут в тъмносив вълнен панталон. Само обувките му — ботуши, от онези, които носеха по-скоро конниците, отколкото градските жители — изглеждаха не на място. Тя сведе глава и събра ръцете си в будисткия жест „гашо“ и се направи, че просто преминава край него, но мъжът я заговори, преди да продължи.

— Нашият гид ни разказа за прочутата битка — рече той.

Произношението му беше малко странно, сякаш не беше практикувал японски. Може би напоследък беше прекарал известно време в чужбина и бе говорил чужд език и все още не се беше приспособил към японския.

— Смисълът е в предупреждението — обясни абатисата. — Когато подобно насилие бъде извършено на такова свято място, това ни напомня, че мирът и хаосът не са толкова далече един от друг, както сме свикнали да мислим. Надявам се, че това не ви безпокои особено.

— Никак — отвърна той, въпреки че всъщност изглеждаше притеснен. — Просто съм чувал различна версия на тази история.

Начинът, по който устните му образуваха лека, почти иронична усмивка, й напомниха за някого, когото тя не можа веднага да отъждестви с младия мъж.

— Гидът каза, че владетелят Таро е предвождал бягството с най-известните конници от провинция Акаока — обясни той. — По онова време обаче Таро не е бил владетел и е бил обкръжен заедно с владетеля Генджи и останалите. Бягството било предвождано от владетеля Мукай, който довел своите васали със себе си от север.

— Така ли? — попита абатисата. Тя беше изненадана от познанията на младия мъж. Битката се бе развила така, както бе казал той, а не както разказваха на посетителите. Според официалната версия на Таро бе дадена ролята, изиграна от Мукай, отчасти за да се възстанови репутацията на Таро, отчасти за да се прикрие ролята на Мукай. Таро в крайна сметка се бе справил зле, а злощастните слухове за светските навици на Мукай правеха всяка асоциация потенциално неудобна за Генджи. След двайсетгодишно повтаряне лъжата придоби тежестта на исторически факт. Имаше дори жертвеник, посветен на владетеля Таро, в един от най-малките храмове на абатството. През годините той спечели популярност като бодхисатва на избавлението. Тъй като с него не бяха свързани никакви реликви, абатисата не насърчаваше култа към него. Тя продължи: — Истинският смисъл на историята не е в подробностите кой какво е направил. За нас би било по-полезно да се съсредоточим над несигурността на живота и благодарността и вниманието, което всеки момент заслужава.

— Сигурно е така.