Есенен мост

Той изглеждаше много разочарован, сякаш това имаше някакво значение лично за него.

— Проявявате ли личен интерес към битката? — попита тя.

— Само към истината — отговори той. Той все още се усмихваше и в усмивката му продължаваше да има нещо иронично, но сега иронията като че ли беше насочена към самия него. — Надявам се, че нещо от това, което ми беше разказано, е истина. Нещо.

— Откъде сте чули вашата версия? — попита абатисата.

— От моите родители. Те са били там. Или поне така са ми казали.

Абатисата познаваше всяко дете от селото, което беше с нея в онзи ден и бе наблюдавало битката от скришното място в гората. Познаваше всеки, който бе израснал като възрастен, всяко дете, родено от тях, всеки внук, а този млад мъж несъмнено не беше сред тях. Само единайсет души от страна на владетеля Генджи бяха оцелели в битката — четири жени и седем мъже. Три двойки от тях впоследствие се ожениха, несъмнено убедени, че съдбата ги е събрала и ги е посочила да оцелеят с тази цел. (Колко обичаме да обличаме нашето незначително съществуване в неоснователна значимост. Абатисата безмълвно благодари на Буда, задето я е запазил от тази заблуда.) Родителите на младия мъж му бяха казали истината за битката, но го бяха излъгали, че са присъствали. Това не беше кой знае каква лъжа. Очевидно обаче тя бе имала въздействие върху него.

— Кои са родителите ви? — попита абатисата.

В този момент мъжът направи нещо неочаквано. Разсмя се.

— Това е добър въпрос — отвърна той, — много добър въпрос.

5 Бягството на Бандита от Чайнатаун 26

Нищо в този или в следващия живот не ви носи повече болка от любовта. Ако някой ви каже друго, той ви лъже.

Или все още е неопитен в това отношение.

Или е имал изключителен късмет в избора на любовници.

Засега.

Аки-но-хаши (1311)

1882 година, Чайнатаун, Сан Франциско

Матю Старк се спря пред китайската пералня на ъгъла на „Вашингтон“ и „Дюпон“. Пое си дълбоко дъх. Някои от неговите познати не преставаха да повтарят, че в Чайнатаун се разнася воня, сякаш това беше еманацията на някакъв гниещ свят. Самият Старк се успокояваше от смесицата от миризми, не от тяхното количество или от някоя конкретна, а от това, че бяха много, в изобилие и внушаваха сила. Тази смесица винаги пораждаше надежда в сърцето му, че доброто предстои, независимо че от опит той знаеше, че лошото е подобно на доброто. По някакъв начин тя му припомняше и богатата на събития година, която прекара в Япония преди двайсет години, въпреки че миризмите нямаха нищо общо. Може би това беше просто източното качество на миризмите.

Облечен в модерен вълнен сюртук с двуредно закопчаване, черен с черна кадифена гарнитура и облечени копчета, жилетка от тъмночервен копринен брокат над копринена бяла риза, вълнен панталон и безупречни памучни тиранти, филцова плантаторска шапка, черна копринена панделка, вързана на фльонга, дълга, но спретнато подстригана коса, побеляла на слепоочията, Старк приличаше на проспериращ джентълмен от процъфтяващия град Сан Франциско, като се изключат леките подутини на сюртука на дясното бедро и вляво на гърдите, където кобури криеха два трийсет и осемкалиброви револвера съответно с пет- и двуинчови дула — първият за точност, а вторият — за компактност. Преди да продължи да пресича площада по посока на „Джейд Лотъс“, първокласно развлекателно заведение в тази част на града, той провери дали пистолетите са на мястото си.

Старк не очакваше неприятности, не и такива, които изискваха използването на двете огнестрелни оръжия. Ала старите навици трудно се забравяха. Когато беше седемнайсетгодишен и бягаше от сиропиталището, за да се опита да стане каубой в Западен Тексас, Старк едва не бе убит от комарджия, когото хвана да лъже на карти. Единствената причина, поради която уби комарджията, вместо да стане обратното, беше, че оръжието на другия произведе произволен изстрел. Инцидентът насърчи Старк да превърне в навик дублирането на защитата си, просто за всеки случай. Оттогава четири пъти му се беше налагало да стреля с две оръжия по една и съща цел, и то все в Япония. В три от случаите той спаси собствения си живот и живота на приятелите си. В четвъртия нямаше кой знае каква необходимост. Старк изпразни „Колт“ четирийсет и четвърти калибър и „Смит енд Уесън“ трийсет и втори калибър в безпомощен човек, когото вече бе ранил смъртно. За него най-голямата ирония беше, че любовта може толкова лесно да отведе човек до омразата и че омразата в резултат на любовта може да накара човек да извърши неразумни неща, без да се поколебае нито за миг.