Есенен мост

Щом чу думите „три златни шу“, Кими разбра всичко, все едно вече бе ходила на Ява или Филипините, или в Сиам, независимо къде се намираха тези места. Тя не вярваше на нищо, което този безсрамен негодяй говореше за прокламацията на шогуна или новите възможности, или каквото и да било друго, и се съмняваше, че някой друг от селото му вярва. Ала нямаше как бедните селяни с толкова много гърла за хранене да се противопоставят на подобно предложение.

— А сега кажете ми истината — обърна се отново към тях търговецът, като все още държеше златото в ръката си, така че да го виждат всички. — Мислили ли сте някога, че ще дойде денят, в който вашата дъщеря без зестра, която е цяло бреме, ще струва толкова? Наистина не живеем ли в удивителни времена?

Трите други сестри на Кими бяха омъжени, а децата им бяха твърде малки, за да ги оставят. Кими беше единствената, която можеше да отиде. Така и стана, тя тръгна още същия ден с още шест момичета от селото. Дори нямаше време да се изкатери нагоре по хълма, за да се сбогува с Горо.

Две седмици по-късно тя се намираше в някакъв склад на пристана на пристанище Йокохама, където чакаше заедно с още стотина други момичета и млади жени за кораб, който да ги отведе на място, наречено Лусон. Фикцията, че ще бъдат прислужници, домоуправителки и готвачки, беше изоставена преди доста време. Повечето от по-големите момичета бяха изнасилени от стражата, някои неколкократно. Кими и другите избягнаха тази съдба, защото търговецът неколкократно напомни на „мъжете вълни“, че най-малките момичета ще донесат двойна цена, ако са още девствени, когато достигнат крайната точка от пътуването си. В това деликатно равновесие между похотта и алчността Кими беше временно в безопасност. Това обаче беше безопасност, лишена от надежда. Най-сетне това й се бе стоварило на главата. Беше продадена. От собствените си родители.

В продължение на няколко дни мисълта да избяга й даваше енергия и я ободряваше. Това състояние обаче я напусна много скоро. Къде щеше да избяга? Ако се върнеше обратно в селото, „мъжете вълни“ щяха да дойдат за нея и тогава какво щяха да правят родителите й? Щяха да я върнат, защото ако не върнеха нея, трябваше да върнат златото, а Кими не можеше да си представи това. Беше видяла изражението им, когато взеха монетите в ръце. А ако не се върнеше в селото, какво щеше да прави? Как щеше да оцелее на място като Йокохама, пълно с непознати хора, живеещи точно толкова по течението, колкото и „мъжете вълни“, които я държаха пленница?

Безнадеждността я направи отпусната и апатична, а заради апатията тя загуби представа за времето.

Ето такъв щеше да е целият й живот. Самотен, неясен, застоял. Ще бъде използвана, докато не стане безполезна, после ще умре. Какво проклятие е да се родиш жена. Ако беше куче, дори женско куче, можеше поне да се ползва със защитата на старото шогунско законодателство, което регулираше отношението към тях. За това как да се третират жените, законодателство нямаше.

Събудиха я уплашените писъци на момичетата, които бяха до входа на тяхното помещение. Тя отиде колкото бе възможно по-назад в тълпата. Заради своята стойност като девственица вероятно нямаше от какво да се страхува, но беше добре да не се уповава много на алчността. Онези, които бяха податливи на порока, обикновено бяха ненадеждни дори в практикуването на злото. Моментна слабост, само това бе необходимо, а тези „мъже вълни“ бяха изтъкани от слабост. Кими се скри.

— Точно така, пищете, пищете — каза един от стражите, а другите се разсмяха. — Страшно е, нали? Следващата, която не направи каквото й кажем — веднага и напълно любезно, — ще си го получи. Как ви се струва? Ти! Да, ти! Кой ще бъде? Той или аз?

Кими не можеше да види какво се случва, но не беше необходимо да види, за да разбере. Чу смях и вопъл от уплах, отваряне на врата и шум от движещи се крака. Натискът на телата на другите момичета върху нейното й подсказа колко са уплашени. Те се опитваха да останат колкото бе възможно по-далече от вратата.

— Него ще оставим да ви наблюдава — каза стражата. — Ако не искате нищо да ви се случи, дръжте се добре, докато ни няма!

Стражите тръгнаха с нещастните жени, които избраха за вечерното си забавление, но натискът от тела върху Кими не намаля. Новият пазач, когото бяха оставили, трябва да беше ужасно противен, като имаше предвид зверовете, които вече беше виждала. Разбра, че той се движи покрай оградата, гледа ги, защото тълпата от уплашени жени се люшкаше ту на едната, ту на другата страна, всеки път с все по-голяма доза паника. Някои от жените бяха започнали да ридаят в очакване на ужаса, който щеше да настъпи скоро, неизбежно. Още една смяна на положението и тя успя да го види — голямата му плешива глава, която се издигаше над тях. Той се движеше покрай оградата, безмълвно, вниманието му беше изцяло погълнато от жените. Беше някакъв ням, плешив звяр, може би чужденец, доведен от безсърдечните „мъже вълни“ да ги тероризира и да ги превърне в покорни роби.