Есенен мост

Шестте часа медитация преди изгрев-слънце бяха последвани от купа каша и мариновани зеленчуци, единствената му храна за деня. Как толкова необикновено едър мъж можеше да издържи с толкова малко храна, беше загадка. Въпреки това той успяваше. Останалата част от сутринта той прекарваше в градината, където беше сега, плевеше, внимателно отстраняваше насекомите, без да ги наранява, метеше падналите листа и им се покланяше, когато ги трупаше на купчина за наторяване, а зеленчуците откъсваше за готвене и запасяване. След два часа обедна медитация в колибата си Светеца прекарваше следобеда в почистване на двора в останалата част от абатството и ремонтираше всичко, което имаше нужда от поправка — сградите, стените и алеите. Накрая, вечерта, преди окончателно да се измие, той отиваше до външната врата на абатството и раздаваше сладки и бисквити на децата от близкото село Яманака, които много го обичаха и уважаваха. Светеца се беше научил да ги прави по време на седмиците странстване преди двайсет години. Това беше много преди абатисата да стане абатиса, преди той да стане Светеца, преди Мушиндо да стане абатство и преди великите даймио на Западна Япония да свалят шогуна Токугава.

— Градината ти е красива — отбеляза абатисата. Тя разговаряше с него винаги, когато можеше, повече по навик, отколкото заради очакването, че той ще й отговори по начин, различен от обичайния. — Цяло чудо е, че зеленчуците и цветята се развиват толкова добре, след като така внимаваш да не нараниш насекомите, които се хранят с тях.

Той я погледна и й се усмихна или по-скоро се усмихна по-широко, защото на лицето му винаги беше изписана усмивка. После изговори едната от двете единствени думи в речника си.

— Кими — рече той.

1861 година, манастирът Мушиндо

Селските деца наблюдаваха от околната гора. Родителите им ги бяха предупредили да стоят далече от стотиците бойци с мускети, които бяха заели манастира Мушиндо. Този съвет беше благоразумен, тъй като невинните хора обикновено умираха, когато самураите се биеха помежду си, а битката очевидно предстоеше. Кими, разбира се, нямаше никакво намерение да пропусне забележителната сцена, която щеше да се разиграе пред очите й. Въпреки че беше момиче, едва на осем години, далеч по-малка от най-голямото дете в групата, нейната интелигентност и енергия й отреждаха ролята на водач. Също така тя беше единствената, на която Горо се подчиняваше относително безпрекословно. Горо, синът на селската жена идиот, беше гигант. Никога не беше причинявал нищо лошо на никого. Но беше толкова голям и силен, че би могъл непреднамерено да наранява хората и понякога го правеше. Всички деца бяха забелязали, че това се случва, когато Кими не е наоколо. Вероятно това беше чисто съвпадение. Но децата, които са най-суеверни от всички човешки същества, вярваха, че тя има специално успокояващо влияние върху Горо. Тя щеше да запази тази репутация до края на живота си.

Горо беше много по-едър от всеки друг мъж в селото, още по-едър и от чужденеца, който дойде да живее в манастира и стана монах и ученик на стария абат Дзенген. Преди чужденецът да се появи, старият Дзенген беше единственият, който живееше тук. Чужденецът имаше име, което никой не можеше да произнесе, докато не стана ученик на стария Дзенген. После сам започна да се нарича Джимбо. Това беше лесно за произнасяне. Дори Горо, който до този момент не бе произнасял нищо смислено, можеше да я каже и го правеше непрекъснато:

— Джимбо, Джимбо, Джимбо, Джимбо, Джимбо, Джимбо…

— О, я млъквай, Горо — гълчаха го децата. — Той си знае кой е, знае също, че ти си тук.

— Джимбо, Джимбо, Джимбо…

Горо не спираше да подвиква. Само Джимбо не се ядосваше. Нищо не можеше да ядоса Джимбо. Той беше чужденец, истински последовател на Пътя на Буда.

— Стига, Горо — скара му се Кими. — Дай и на другите възможност да говорят.

— Джимбо — повтаряше Горо за последно и притихваше. Поне за малко.

Когато дойдоха бойците с мускетите, Джимбо беше в планината, не се беше върнал и при пристигането на владетеля Генджи.

Както се разбра, войска на шогуна беше причакала владетеля Генджи. Малката група самураи, които го придружаваха, беше нападната из засада, заобиколена и хваната в капан. Онези, които се опитаха да се доберат и да намерят убежище в манастира, бяха взривени, когато барутът, скрит там, беше възпламенен. В тяхна посока бяха изстреляни толкова много куршуми, че мъртвите им коне, които бяха използвани за прикритие, се превърнаха в еднородна маса кърваво месо. Накрая, когато съюзниците на владетеля успяха да се притекат на помощ и разбиха врага, малцината оцелели бяха прогизнали в кръв от животните и убитите мъже от главата до петите.