Есенен мост

От множеството сгради, които Цуда беше проектирал и построил през десетгодишната си кариера, нито една не беше причинила нещастие на своите собственици и обитатели. Дори можеше да се каже, че две от тях — къщата на някаква гейша в Кобе и построеният наново дворец на господаря Генджи в Йедо — бяха донесли много късмет на всички участници. Къщата на гейшата се бе превърнала в местна забележителност през последните години и се говореше, че съперничи на най-красивите постройки в Йедо и Киото. Това, разбира се, беше доста преувеличено, но слуховете сами по себе си бяха голяма чест. А що се отнасяше до владетеля Генджи, макар той да имаше много повече политически врагове, отколкото съюзници, и да се смяташе за аутсайдер, след възстановяването на двореца се превърна в надежден довереник на императорския двор в Киото и уважаван член на Съвета на шогуна за помирение.

Цуда не смееше да твърди, че има нещо общо с щастливия развой на събитията и в двата случая. Но господарят Генджи сигурно му отдаваше поне малка заслуга, щом му бе възложил да построи тук „параклис“, което беше нещо като християнски храм. Цуда бе разработил проекта заедно с чуждестранната приятелка на господаря, госпожа Емили. Планът му се струваше ненужно груб с фиксирани редици от дървени седалки, втори етаж, предназначен за група певци на религиозни песни, наречена „хор“, с повдигнат подиум, където вероятно щеше да стои свещеник и да говори пред събраните богомолци. Имаше камбана като в будистки храм, но тук тя се намираше на недостижимо място в специална кула и нямаше да се удря почтително от свещеник със свещен чук, а щеше да се дърпа отдолу с въжета и макари. Камбанният звън щеше да се получава чрез стоманен прът вътре в самата камбана, който, люлеейки се, щеше да удря стените на камбаната на случаен принцип.

— Ще стане време за обяд още преди да сме започнали — измърмори един от мъжете.

Цуда вдигна ръце и ги призова да запазят тишина. Нямаше да се остави да го пришпорват. Може и да не беше самурай, но възприемаше работата си също така сериозно като самураите. У дома се бе допитал до И Чън, използвайки методите на пръчката и монетата. Сега настъпи финалният етап. Щеше да остави всякакви предубеждения, страхове и желания, да се посвети на вътрешната природа на това място и да направи първата копка. В този момент се усети лек повей на вятъра. Океанският мирис отстъпи пред аромата на ябълковите цветове. Цуда пое дъх. След като издиша, той отвори очи и заби лопатата в земята.

В същия миг удари върху нещо твърдо точно под повърхността.

— Лопатата всъщност разтроши дървото на външната кутия — уточни Цуда. — Тя обаче предпази вътрешната кутия, онази, върху която имаше изящна рисунка. Надявам се, че е пристигнала неповредена, така както я открих? — Бе чувал, че госпожа Емили страдаше от непредсказуеми и чести припадъци, затова не се изненада от внезапното й пребледняване. Но се учуди, че лицето на госпожа Ханако също загуби своя цвят.

— Защо реши да изпратиш сандъка направо на госпожа Емили? — попита го тя.

— Не бих си позволил да взема такова решение — отвърна Цуда. — Тъй като размерът и тежестта на сандъка подсказваше, че той съдържа писания, а не вещи, и понеже знаех, че по заповед на господаря Генджи е започнат превод на английски език на историята на рода…

— Млъкни! — нареди Таро. — Отговори на въпроса. Защо изпрати сандъка на госпожа Емили?

— Не съм го направил, господарю Таро — неволното му треперене се усили до такава степен, че дрехите му започнаха да се люлеят, като че ли ги вееше вятърът. — Съвсем ясно наредих на моя пратеник да занесе сандъка право на господаря Генджи. Ако не го е направил, аз ще го…

Таро се вбеси.

— Изпратил си сандъка на господаря Генджи? Защо не го предаде на капитана на охраната на замъка? Негово задължение е да предприеме следващата стъпка, а не твое.

Цуда притисна чело в пръстта толкова силно, че мускулите му започнаха да се схващат.

— Господарят Генджи изрично ми нареди да се обръщам направо към него по всички въпроси, свързани със строителството на параклиса.

— За глупак ли ме мислиш? — ръката на Таро се насочи към меча. — Кой владетел би позволил такъв достъп на един селянин?

— Извинете, господарю Таро — намеси се Емили. — Господин Цуда е прав. Аз присъствах на разговора.

Думите на госпожа Емили въплъщаваха най-красиво изговаряния японски език с американски акцент, който Цуда някога бе чувал! Тя току-що му бе спасила живота. Завинаги щеше да й бъде признателен.

— Той не би могъл да не се подчини на прякото разпореждане на великия владетел — каза госпожа Емили.

Таро изсумтя. Отмести ръката си от меча и попита:

— Кой беше пратеникът? Нека го повикат.

След няколко минути куриерът лежеше ничком по очи в пръстта заедно с Цуда, потейки се обилно от бясното тичане, за да изпълни заповедта колкото се може по-бързо.

— Защо занесе сандъка в покоите на госпожа Емили? — попита Таро.